Александър Маринов: „Партията на Радев“ – не дали, а кога и как

България

Предвид обществените очаквания – реални и умишлено раздухвани – кавичките в горното заглавие могат да изглеждат странни.

Но те са необходими – защото нито това, което (по всяка вероятност) ще се появи, ще бъде като познатите ни партии, нито ще бъде на Румен Радев в буквалния смисъл.

Президентът Радев просто е подходящият човек в точното време, за да реализира една назряла обществена потребност.

Въпреки че звучи вече банално, тази потребност е отхвърляне на статуквото, смяна на модела на правене на политика и главно – на упражняване на публичната власт. Можем да направим и по-смело предположение: и да не е по инициатива на Радев, такава формация (или, по-скоро, формации) ще се появи. Дори той по някаква причина да не пожелае да я оглави по един или друг начин, тази нова партия ще го припознае като символ на промяната. Защото победата и дейността на днешния президент показаха, че същинска промяна е възможна. Между другото това е основната причина за нападките към Радев и за животинския страх от него – той не само разпердушини еманацията на системата, а непрекъснато демонстрира, че не е задължително да се играе по нейните правила. Системата (досега) не успява нито да го сплаши, нито да го купи.

Тъй като през годините на прехода има само един случай на (бивш) президент, оглавил партия – Георги Първанов, някои наблюдатели се изкушават да правят аналогии. Това би било напълно неоснователно. Не само защото Радев е различен във всяко отношение от Първанов, а най-вече – защото обществената ситуация е коренно променена. Първанов блажено изконсумира двата си мандата, след което реши да намери начин да остане в орбитата на властта. Това бе поведение, напълно отразяващо неговата същност, но по-важното е, че времето го позволяваше. През първите десет години на века системата имаше още неизтекъл срок на годност и можеше да бъде поддържана с козметични ремонти. Глобалните и регионалните условия също бяха благоприятни, независимо от финансово-икономическата криза.

Днес светът, регионът и България клонят към хаос, или най-малкото – към частично контролируеми драматични промени. Налагат се много сложни и тежки решения, които могат да бъдат взети и реализирани само от умни и смели хора. Заплахите пред нашето общество нарастват и самото общество все по-ясно ги разпознава. Усещането за драматизма на ситуацията става все по-масово, все повече хора разбират, че спасяването поединично е илюзорен изход. Можем да се спасим (или да загинем) само заедно – като общност, като нация. А за да се обедини, разделеното по всички възможни параметри българско общество има нужда от две неща: ясна, голяма цел и силен лидер. Където и да потърсим полезен урок на историята, стигаме до тази формула, независимо дали говорим за Германия и Конрад Аденауер, Южна Корея и Пак Чжонхи, или за Китай и Дън Сяопин. Голямото усилие за изход от кризата и изкачване на нова орбита не може да бъде водено от политически пигмеи или трагикомични недоразумения, каквото ни сполетя в предишния президентски мандат.

Иска или не иска Румен Радев, той трябва да действа в тези условия, при това – да действа сега. След година или две ще бъде късно. Няма кой да даде отсрочка – нито на него, нито на България. Нито пък е възможно бавно и търпеливо да се чака някакъв проект да узрее по еволюционно-просветителски път. Предстои поредната тежка политическа криза не защото управляващата класа е разлюбила властта, а защото вече ясно личи пълната й неспособност да управлява, както трябва, и да решава проблемите на обществото. Цената на продължаване на статуквото става непоносима.

Българските партии както парламентарно представени, така и извънпарламентарни дори не правят опит да покажат, че могат да правят нещо друго от втръсналите скандали и афери. Единственото изключение е БСП, но изминалите три месеца след обявяването на проекта „Визия за България“ не вдъхват оптимизъм. Все по-ясни са неблагоприятните тенденции. Проектът се представя като нещо готово, а не като основа за истинска дискусия и по-нататъшно интелектуално-политическо усилие. Видимо е изкушението да бъде използван като предизборен инструмент, което не е предназначението му. Добрата (всъщност единствена по рода си) инициатива е напът да бъде бламирана.

Едно важно обстоятелство, което едновременно създава възможности за президента и усложнява задачата му, е видимо нарастващата обществена активност в търсенето на алтернатива. Една група от авторитетни личности вече го призоваха да оглави инициатива за единение на нацията, въпреки че така формулирана тя е полезна, но недостатъчна. (Историческата памет и помирението около миналото са нужни, но истинско единение може да се получи само на основата на голяма цел и общи усилия за изграждане на по-добро бъдеще.) Може да се предполага, че с изострянето на политическата криза и радикализирането на обществото подобни акции – както искрено-добронамерени, така и обслужващи частни интереси, ще се множат.

В този смисъл голямото предизвикателство пред Румен Радев не е заниманието с традиционно партийно строителство, в каквото първо тайно, а после явно се впусна Георги Първанов. Пред президента стоят две трудни задачи. Първо, да анализира внимателно бързо нарастващата обществено-политическа и гражданска активност и да отсее ценните от безсмислените и користните инициативи. Второ, да предложи своята стратегическа идея за бъдещето на България, която представлява общ ценностен знаменател и може да обедини и канализира склонното да клони към хаос спонтанно желание за промяна.

Иначе казано, Радев няма нужда да „гради“ политическа организация, а трябва да борави със стойностни политически идеи. Без да е необходимо негово участие – пряко, още по-малко прикрито, той може да направи тази стъпка към най-важната предпоставка за промяна. А тя е създаване на идейно споена обществена сила, водена от общи ценности и персонифицирана с хора, които искат да служат на нацията, а не да се обогатяват за нейна сметка.

Предизвикателството да се формулира такава обща ценностна основа и мотивация не е никак просто. Радев вече пропусна достатъчно време да осъществи някои от най-впечатляващите визионерски предложения от своята победна кампания. Сега ще трябва да действа в условия на дефицит на време, а и тази задача едва ли е по силите само на пряко работещия с него екип. Нещо повече, дори се създава впечатлението, че този екип (или част от него) го разубеждава да поеме в тази – трудна, но единствено печеливша за България и лично за него – посока.

Задачата е неотложна и по още една причина. Много вероятно е в скоро време президентът отново да е задължен да назначи служебно правителство. Това правителство трябва да покаже някакви ясни ориентири не толкова в собствени политики, колкото в пълната и точна диагноза на завареното положение. Повторението на – меко казано – странния кабинет „Герджиков“ може да се окаже фатално.

Александър Маринов, в. „Банкер“

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some

Вашият коментар