Георги Христов пред Sportal.bg: за живота и мечтите отвъд Океана и приятелството с една световна звезда

Спорт

През последните няколко години името на юношата на Марица (Пловдив) Георги Христов рядко попада под светлините на прожекторите. Талантливият нападател, който през сезон 2007/2008 стана голмайстор на “А” група с 19 гола, реализирани с екипа на Ботев (Пловдив), не успя да разкрие пълния си потенциал след последвалия трансфер в Левски. Въпреки че вкара 11 попадения през първия си сезон на “Герена”, наказа “кръвния” враг ЦСКА и стана шампион на България, пловдивчанинът не се превърна в лидера, който всички очакваха.

Есента на 2009-а се оказа изключително трудна за Христов, след като реализира само едно попадение в елита. През зимата Георги бе пратен под наем в полския Висла (Краков), но и там не му провървя, като за цяла пролет изигра едва 4 мача, без да успее да се разпише. Последва завръщане при “сините” за кратко и безлични престои в Славия, израелския Ашдод и Локомотив (София). Загубил увереност и удоволствие от играта, само на 28 години, през зимата на 2013-а Христов предприе нестандартен ход – да зареже родната действителност и замине отвъд Океана, където подписа с американския Тампа Бей Роудис.

Днес, четири години по-късно и няколко дни след като е отбелязал 32-ия си рожден ден, няма и помен от тъжното момче, решило на всяка цена да избяга на хиляди километри от българския футбол. С напълно променена визия и без емблематичната си дълга коса “Джорджи”, както е наричан от съотборници и фенове, е на особена почит във Флорида. Българинът е един от лидерите на тима, един от тези, които вдъхновяват по-младите покрай себе си, един от тези, които забавляват с играта и головете публиката на брега на Мексиканския залив. За решението да напусне родината си, живота отвъд Океана и “американската мечта” Георги говори в едно по-различно и пространно интервю специално за Sportal.bg.

– Георги, здравей или по-скоро дори добро утро, тъй като при теб е 8:20 сутринта. Как си?
– Наистина, добро утро! (смее се) Хващаш ме, докато се разхождам из квартала. Станал съм към 7:00 – 7:30 заедно с децата. Всичко е наред. Майка ми и брат ми избяга от януарските студове в България и са тук при мен. По-добре от това няма накъде.

– Казваш избягаха от студовете в България… Как така обаче ти реши да стегнеш куфарите и да избягаш толкова далеч?
– Може и да не ми повярваш, но аз винаги вътрешно съм знаел, че един ден ще дойда в Америка. Без значение как се бе развил футболният ми живот, аз знаех, че моят път води насам. Дори и да бях направил невероятна кариера, пак щях да се отправя отвъд Океана. Вътрешно имах усещането, че това е моето място. Когато видях, че на 27-28 години трудно може да се случи нещо голямо с кариерата ми, реших, че е настъпило време за промяна. След множество разговори с мениджъри и агенти без резултат, в крайна сметка взех нещата в свои ръце. Пристигнах абсолютно сам тук единствено с надеждата, че ще си намеря престижен отбор. Не ми беше лесно, защото по това време приятелката ми бе бременна с първото ни дете, а аз имах доста сериозен и сигурен договор с Локомотив (София), за да отида на едно непознато място без контракт, без клуб.

– Преда да си тръгнеш, изглеждаше така сякаш си изгубил желание да играеш?
– Има истина в това, което казваш. В „Надежда“, където играх за последно в България, бях сред най-скъпоплатените футболисти. Благодарен съм за отношението, което демонстрира тогавашният собственик на клуба Николай Гигов, но аз просто не изпитвах наслада и удоволствие от играта. Което въобще не означава, че не съм се отнасял сериозно към работата си, но чувствах, че правя всичко по принуда. В един момент бях дълбоко огорчен от случващото се у нас. Желанието ми бе да изчезна. Ще ти призная, че впоследствие, след като се преместих в Америка и бях избран за MVP (б.а.: най-полезен играч в първенството) още в първия си сезон, ми бяха нужни още няколко месеца, докато спра да правя нещата машинално, не защото се налага, а защото ми носят удоволствие. А как пристигнах? В началото като абсолютен турист – взех туристическа виза за Щатите и благодарение на мой приятел, грък, се уредих да тренирам две седмици с Филаделфия Юниън. По това време отборът бе в Мейджър Лийг Сокър. Всичко ми се получаваше през тези 14 дни. След една от последните тренировки треньорът ме дръпна на една страна и ми каза, че ме харесва и ме иска в състава си, но квотата му за чужденци е запълнена, а договорите на въпросните играчи – железни. Човекът обаче имаше желание да ми помогне и се обади на директора на Тампа Бей. Така се случи, че след точно една тренировка Роудис ми предложиха договор. Първоначалната идея бе в един момент да се върна във Филаделфия, но първата година ми тръгна страхотно – вкарах 16 гола, а в турнира за купата отстранихме сериозен отбор от МЛС като Сиатъл Саундърс. Тогава дойде новият собственик, който купи отбора, и предложи договори на всички основни футболисти. Някои от тях такива каквито никой от Мейджър Лигата не предложи.

– Добре, но не те ли блазни идеята да опиташ късмета си в МЛС, където да срещнеш толкова големи имена като Лампард, Пирло, Вия и пр.?
– Виж, в МЛС ситуацията не е точно такава, каквото си представят хората. По-просто казано, няма влизащи и изпадащи, схемата е по-различна. Трябва да имаш много пари, да имаш собствен стадион, голяма маса от фенове и пр. Новият собственик Бил Едуардс ми предложи договор, какъвто нито един от клубовете от МЛС, които се свързаха с мен тогава, не можеше. Да, от гледна точка на егото, ми се искаше да играя в Лигата. Още повече, че както казах, имах такава възможност. Впоследствие обаче спря да ме интересува толкова. В крайна сметка, когато си на 30 или 31 години, по-важно е това, което е по-добре за семейството ти.– През лятото попаднах на клип в сайта на Тампа Бей, посветен на твоя юбилеен мач номер 100 с жълто-зелената фланелка. Направи ми впечатление, че съотборниците и хората там те уважават много.
– Като цяло уважение има към всички, не само към мен, но се случи така, че вече 4-5 години съм тук. Мисля, че се представям добре, а и в дадени моменти предпочетох Роудис пред МЛС и това се хареса на хората. (смее се) Много ми е приятно и същевременно тъжно. Иска ми се да е така и за моите приятели и колеги в България. Хората у нас не си дават сметка, че футболистите минават през невероятни перипетии, за да постигнат нещо. Особено в България. Потискащо е да играеш пред празни трибуни. Времената отпреди 20-30 години са отминали. Аз тая огромно уважение към легендите на родния футбол, но не съм съгласен, когато се говори, че днес няма качествени играчи в България, че няма талант. Напротив, мога да ви кажа, че в родината ни има в пъти повече отколкото тук, в Америка, но просто при тези условия и отношение как да стане? Не може да се направи каквото и да е сравнение между базите, условията, парите и куп други неща, които се предлагат тук.– От това, което помня като твой образ в България, и това, което виждам сега, дори самият факт, че си сменил визията и си махнал дългата коса, ме кара да мисля, че си оставил всичко зад гърба. Чувстваш ли се прероден?
– Като футболист, може би да… Като човек, научих се, че футболът няма как да ме определя като какъвто и да било. Нека не забравяме ,че все пак футболът е само един от многото спортове, а спортът като цяло е просто едно от многото неща в живота.

– Помниш ли първия си мач за Тампа?
– О, да, много добре! Беше срещу Каролина. Получих тежък удар от противников футболист и бях пратен в нокдаун. Шиха ми ухото, а по-късно същата вечер купонясвах с моите съотборници с бинтована глава.

– За да се стигне до този брой мачове обаче, как привикна към живота? Америка е толкова различна…
– Прав си. Америка е коренно различна от всяка друга страна не само в Европа, но и в света. Но според мен няма друго място, което с толкова широко отворени обятия да приема чужденците. В крайна сметка тук всеки е дошъл отнякъде – дали той, или някой от роднините му. Дъщеря ми Божидара се роди в София, а синът ми Кристиян – в Тампа. Със съпругата ми гледаме двамата да се грижим за тях. Тук е напълно нормално да наемеш детегледачка, но ние искаме сами да отгледаме и възпитаме децата си, както и да прекараме възможно най-много време с тях. Държим у дома да се говори само на български, тъй като искаме малките да знаят родния си език. Не е лесно, при положение че навън около тях постоянно се говори на английски, но се стремим да ограничаваме чуждите думи вкъщи. Иначе на мен не ми бе толкова трудно да свикна с живота тук, тъй като, от една страна, обстановката ме предразположи – все пак тук са най-хубавите плажове в Америка (смее се) и общо взето е лято 12 месеца в годината. От друга страна пък, съм завършил английската гимназия в Пловдив и това много ми помогна. Майка ми е жена с високо образование и уважавана работа и винаги е държала и ние с брат ми да получим такова. Така че знанията, които натрупах в училище, ми бяха от огромна полза тук.
– В деня, в който се разбрахме да направим това интервю, ти навърши 32 години. Мислиш ли вече накъде ще се ориентираш след края на кариерата си?
– По принцип не бих искал да се занимавам с футбол.  Аз обичам страшно много играта, но когато съм с топка в крака на терена. Има някакви други неща, които ми се въртят в главата. Но бих предпочел да не съм във футбола цял живот. Разбира се, никога не мога да знам какво ще се случи и накъде ще тръгне животът ми. Както ти казах, че съм оставил всичко зад гърба си, по същия начин и не мисля чак толкова далеч напред във времето. Искам единствено да съм здрав и да продължа да играя максимално дълго време футбол.

– Сега, когато виждаш какви възможности предлага Америка, не ти ли се иска децата ти да получат образованието си и да се развият там?
– По принцип е така. Аз искам да са щастливи и да намерят своя път. Възможностите и образованието са хубави неща, но не винаги гарант за това да са щастливи. От баба ми знам, че през 30-те и 40-те години не са имали нищо и пак са били щастливи. Нека не забравяме, че Америка не е перфектна и не е само това, което Холивуд показва на хората. Връщаме се всяка зима с огромно удоволствие в България. Това е моето родно място и никога не бих се отрекъл от него. Не съм от хората, които се срамуват от родината си. България ми е дала адски много. Обичам това място такова, каквото е. Там съм прекарал детството си, там са всичките ми близки и приятели.

– Става ли ти носталгично при честото споменаване на България?
– Най-носталгично ми бе третата година. Обикновено е така, от други хора го знам – първата година ти е много интересно. След това втората и третата е по-трудно, тогава ти е по-носталгично, а и започваш да виждаш негативните страни. Има една приказка, която гласи: “Америка и я обичаш, и я мразиш!” Но вече свикнахме. В крайна сметка, ако ще сме извън България, по-добре да сме тук. Най-хубавото на това място е отношението на хората, както и фактът, че трудът ти се оценява. Нещо, което у нас го няма.

– Да се върнем отново на Роудис. От известно време насам имаш “звезден” съотборник в лицето на Джо Коул? Как си партнираш с него?
– С Джо се “надушихме” още в първите дни, просто си паснахме, може би защото сме европейци. Започнахме да играем и още от първия ни мач нещата се получаваха с лекота.  Много е лесно до него. Аз съм възхитен от него като професионалист – от начина, по който работи и тренира, няма оплаквания, няма оправдания, няма звездомания. Трудно е да повярваш, че футболист, играл на такова високо ниво, може да бъде такава уникална личност. Няма да крия, че неговото идване ми въздейства много добре и двамата вкарахме над 20 гола – аз 12, а той – 9. Джо е в толкова добра форма дори и на 35 години, че може спокойно да играе още 2-3 сезона. Огромният плюс за него тук обаче е, че се чувства спокоен. Може да отиде по чехли и къси гащи до магазина и никой няма да го притесни. Самият той ми е казвал: “Цял живот съм играл в Англия, имах нужда от промяна”.
– Покрай празниците се появи една любопитна твоя снимка в компанията на Джо Коул и Франк Лампард. Къде се срещнахте?
– По празниците бях при едни от най-близките ми приятели в Лондон. Бяхме отседнали за няколко дни при тях. Джо ме покани да му гостувам една вечер. Оказа се, че и той живее в Северен Лондон, където бяха моите приятели. Дойде с колата и ни взе със съпругата ми да му гостуваме. На следващия ден отидохме да гледаме Челси и Уест Бромич. Останах изумен от начина, по който бе приет на “Стамфорд Бридж”, истинска легенда на клуба. Бяхме заедно с Франк Лампард и президента на Челси Брук Бък в президентската ложа, а след края на мача отидохме в един местен пъб, където се позабавихме. (смее се) Невероятен е начинът, по който се отнасят звезди от такъв калибър. Лампард е невероятен, питаше ме повече неща за мен, отколкото аз за него. И сам ми предложи номера си.

– Казваш, че миналото ти е зад гърба, но все пак за финал – сега, когато погледнеш назад, титлата с Левски ли е върхът в кариерата ти?
– От малък съм левскар. Титлата в “А” група безспорно е върхът в кариерата ми у нас като постижение. Но и годините в Марица и Ботев, головете, благодарение на които станах голмайстор първо в “Б”, а след това и в “А” група, миговете пред препълнените трибуни на “Колежа” са едни от най-щастливите в кариерата ми. Тези времена бяха основата, благодарение на която в момента бера плодовете на своя труд.

– Георги, мисля, че това е един хубав финал на този дълъг разговор! Благодаря ти и успех!
– Благодаря и аз!

Източник: sportal.bg

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some

Вашият коментар