КОНВУЛСИВНОТО ОБЩЕСТВО И НАСИЛИЕТО

Без категория

Светът на българското „общо живеене“ все повече се деформира от тегнещото напрежение помежду ни.

Усеща се по много неща, особено по истерията в публичните разпри, без значение кой „крив“, кой „прав“.

Усеща се и по нескритото желание спорещите да се хванат „гуша за гуша“, та да се довърши опонентът, дори физически, с оглед на все по-явното убеждение, че ситуацията не може да се реши по легален начин.

Въпрос на описание е как ще изразим днешната българска ситуация. Едни провиждат в нея „отмирането на думите“ заради „паралелен свят от лъжи, които да поддържат властта на Единствения“ (Евгений Дайнов). Други – „липса на среден терен на разбирателство и формулиране на обществен интерес“ (Огнян Минчев).

В търсене на обяснение ще си послужа с друг термин, който заимствам от френския политолог и политик Ален Пейрефит – превръщаме се в „конвулсивно общество“.

В парадигмата на Пейрефит „конвулсивното общество“ се отличава от „демократичното“ или „репресивното“ по няколко признака: първо, представителната национална демокрация престава да функционира и всичко си остава на локално равнище; второ, гражданското участие деградира и започва да се обезсмисля; трето, в създалата се бездна от притъпени обществените рефлекси в даден момент се стига до някаква компенсаторна, чисто физиологична (конвулсивна) реакция, каквато е избликът на насилие.

Обществото се оказва потопено в безпричинна агресия. Симптомите са налице, ала обикновено се пренебрегват и потискат, докато не се премине един праг на допустимостта и не започнат да „гърмят бушоните“.

Притеснението ми е, че престъпваме този праг. И ако сме в „конвулсивна ситуация“, разговорът е сериозен; той ни най-малко не се свежда до морализаторство и далеч надхвърля текущата политическа ситуация.

Не, това не означава, че актуалната политика трябва да бъде презряна или загърбена, не ме разбирайте превратно. Ала онова, което в случая ме вълнува, клокочи под „политическата обвивка“ на поредния „велик ход“ на Бойко Борисов или ответната акция от курса на не знам каква си борба, провеждана от Корнелия Нинова; то се е утаило по-дълбоко дори от поредната корупционна схема, възпроизвеждаща се на толкова много места в България, независимо от коя политическа сила е кметът и в мандата на кое правителство се разплита чорапът.

Става дума за усета ни като общество към определени събития, който не бива да се притъпява.

Веднага ще дам един пример. Гледах разтърсващ репортаж по btv за една човешка трагедия – 36-годишна майка в с. Радовене изхвърля новороденото си дете в тоалетна в двора и затрупва тялото му с камъни, след което мъжът, с когото тя живее, подава сигнал в полицията. Да, знам, че това не е първият подобен случай, ала напълно разбирам потреса на репортерката, търсеща думи да изрази целия този ужас.

След което, вече по темата „корупция“, в студиото бе поканена да говори Татяна Дончева. И трябва да призная, че бях стъписан от контравъпроса ѝ: „а защо е толкова възмутена репортерката?“. „Нали такива хора винаги е имало, има и ще има. По-примитивни, по-елементарни. Ако имат интелект и пари, жените правят аборт, ако ли не – действат така“.

Цитирам дословно Татяна Дончева, без да искам да я набеждавам в каквото и да било. В случая думите ѝ са само пример за масовите нагласи в обществото: „какво да се възмущаваме, щом има такива случаи…“

Ние обаче сме човешки същества, тъкмо защото се възмущаваме. И то от такива случаи. Докато не претръпваме пред факти за убийството на деца и захвърлянето им в тоалетна, докато имаме праг на чувствителност, който клони към нормата. Моралът не прекъсва на българската граница и не е „шенгенски продукт“.

Обратното е наистина страшно. Защото тогава насилието и убийството започват да се превръщат в норма.

Иначе трябва да се приеме и че двамата младежи от Айтос – съответно на 16 и 20 години – убили преди дни 70-годишен бездомник „за удоволствие“, и то с десетки удари с нож, са отново „случаи в нормата“.

Какво да се възмущаваме, стават такива работи.

Нали са от етнос, където „такива хора винаги е имало и ще има“.

И това вероятно не трябва да ни безпокои – щом е „нормално“ такива неща да се случват.

Тогава не трябва да имаме притеснения и за убития в края на януари 53-годишен бездомник от Варна, смазан от бой от 14-годишно момче, докато негов приятел на 13 години снимал убийството с телефона си.

Всичко пак би могло да се обясни с етноса на непълнолетния извършител.

Той обаче е ходил на училище, а родителите му, работещи хора, твърдят, че бил „много добро дете“.

И с това примерите далеч не се изчерпват. В средата на декември двама ученици от спортното училище в Ямбол без малко щяха да убият таксиметров шофьор. Човекът се отърва като по чудо с множество рани и загуба на кръв. Момчетата обаче са „добри ученици“ и от „добър етнос“. А хладнокръвно проведената от тях акция е потресаваща с агресията си.

Какво да говорим и за поредното непълнолетно и „добро момче“ и от „добър етнос“ от Варна, което преди дни едва не уби охранител в нощен клуб (10 удара с нож), само защото е било изведено навън след сбиване и бурен скандал.

Това „нормални случаи“ с „примитивни и елементарни хора“ ли са, или симптоми за смазваща агресия, разтърсваща цялото общество?

Струва ми се, че те са „конвулсивни симптоми“ на нещо много сериозно – на желанието да се причини болка, прерастващо в пълно незачитане на човешката личност.

В такива ситуации страдат най-уязвимите – децата и възрастните. И неслучайно повечето от жертвите са бездомници или самотни възрастни хора, за които извършителите са убедени, че няма кой да се застъпи.

Виждам го с очите си в София. Преди няколко вечери две момчета в трамвая тръгнаха да ритат възрастна просякиня, помъкнала някакви кашони. Тя се уплаши, взе да ги моли да я остават на мира. Няколко души се намесихме. Едното от момчетата ме изгледа, изпсува и каза, че не му се занимавало, инак щяло да ми смени физиономията. Слязоха на спирката. А можеше и да стане друго…

С което искам да се върна в началото.

Страшно е, когато „нормалното“ и „ненормалното“ разменят местата си. Когато на човешкото същество започне да се гледа като на „отпадък“, „боклук“ или „вторична суровина“, която и без това скоро ще гние в земята. Когато човешкият „оголен живот“ (Джорджо Агамбен) се сведе до животинското. Когато се приеме, че има хора, обречени на обругаване.

Човешкият живот е особен дар. Той не е рожба на конвулсивна реакция.

източник

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some

Вашият коментар