Проф. Валери Стефанов: Конвенцията прави децата трансполови хуманоиди!

Без категория

В полемично прочулата се Истанбулска конвенция ни се поднасят две постановки, засягащи хилядолетните отношения между мъжете и жените.

Едната е ясно назована, другата е свенлива и завоалирана.

Първата постановка е закрилническа. Тя е обърната към упоритите традиции на насилието над жени и деца. Жените са трансисторическа виктимизирана общност, има горчива истина в това твърдение.

Човекът е доказан вековен насилник и конвенцията ни казва, че на тези нагласи и поведенчески автоматизми следва да се сложи край. Спрямо подобна теза има разбираем консенсус. Малцина са онези, които ще се оповестят като закоравели и мрачни насилници. Ще ни уведомят, че копнеят да останат насаме с жените и децата, за да разтоварят комплексите си в насилнически актове спрямо тях.

В известна степен сходно отношение е валидно и спрямо половите избори и различия. В „Анормалните“ Мишел Фуко е описал психическата драма и социалната стигматизация на печално белязаните от природата хора. „Чудовища“, натикани в един страховит медицински и юридически ред. Не можем и не бива да останем в радикализма на отрицанията, в дивашкото преследване на различията.

Втората постановка е наставническа. Тя настоява да се освободим от оковите на традиционните родови идентичности, от „стереотипните роли на пола“. Точно тази смътно изречена постановка води към странни следствия и е истинското поле на сблъсъка.

В Конвенцията нямало „трети пол“.

Но има „трета“ полова политика!

Първата полова „политика“ ни е дадена от природата – мъже и жени се раждаме, по силата на генетични заложби и физиологични различия. Мъжете и жените се търсят и намират по силата на красиво привличане и в името на оцеляването на човешкия род.

Втората полова политика ни е дадена от културата и традицията. Ние наистина „ставаме“ мъже и жени, следвайки ролеви алгоритми, които заобикалящата социална среда ни предоставя. Какви са мъжете в епоса? Какви са жените в приказките? Те са изпълнители на традиционни родови роли във вдъхновяващата, но понякога и ужасяваща творба на живота.

Маргинализацията ражда демонизация. Мъжкото високомерие пише дългата история на мизогинията (ненавистта, подценяването, подчиняването на жените). Апостол Павел е разнесъл по древните църкви вестта за Божия син, но заедно с нея е разнесъл и вестта за подчинената жена. Семейството, Църквата и Училището са трансмисиите, утвърдили доминиращите представи за човека през вековете. Мъжкото господство, казва Пиер Бурдийо, се удържа именно в полето на неосъзнатите структури, които всички ние обитаваме. В тези структури мъжът е самодоволен господар, а жената е самоочевидна фигура на подчинението. Битките за достойнството на всяко човешко същество са водени и срещу тези представи.

Третата политика ни казва, че трябва да се усъмним в традиционните родови идентичности. Да ги блокираме и да си създадем нови. Докато иска да спре и накаже ръцете, вдигнати да бият невинните жертви, конвенцията претендира да се намеси радикално в деликатните сфери на родовата идентичност и на човешката интимност.

Изпаднала в утопичен унес конвенцията настоява, че трябва да се освободим от формиращите импулси на културата. Да занемарим и потиснем специфичните езици на мъжко-женската взаимност. Да се влеем в международната борба срещу стереотипните роли, основани на пола, тези древни чудовища.

Проблемът не е в превода, нито в буквата на тази Конвенция, а в нейния дух, във философията ѝ. Не буквата е плашеща тук, а духът.

Като чете Конвенцията, човек добива представа, че мъжете и жените са два изначално враждебни пола, които следва най-сетне да бъдат укротени с безпощадния бич на закона. Но двата пола имат и друга история помежду си. Именно нея я няма в документа и тази липса определя драматичната едностранчивост на намерението и посланието.

Далеч преди повелите на Съвета на Европа европейската култура е родила взаимността и любовта между мъжа и жената като венец на връзката между душите и телата. Това е благословението, което ни се е дало. И това събитие е нещо съвсем различно от рационално аргументираните права на маргинализираните общности, които разписваме от век-два насам. Именно любовта е главният отсъстващ в този самонадеян, лицемерен и агресивен документ.

Майчинството и бащинството са стереотипни роли, основани на пола, но и на любовта. И от тях ли да се откажем? Кавалерството също е стереотипна роля, останала от рицарските времена. По силата на внушената ни логика и нея трябва да разрушим.

Пак ще го кажем, никой разумен човек с базисни морални устои не подкрепя насилието над жени и деца. Но кой настоява децата ни да страдат в небитието на разгромяващата човека идентификационна обърканост! Да се лутат из лабиринтите на своята родова несрета. Защото митичният „трети пол“ е точно това – кухина отвъд биологията и културата, която просветените законници са се заели да запълнят с всевъзможни образователни практики и експерименти.

В конвенцията действа една съмнителна универсализираща претенция. Тя обявява, че локалните култури имат свои разбирания, езици и обичаи, но ние ще ги отменим в името на някаква универсална етика. Съветът на Европа не е менторът на историята, нито е господар на универсалната етика.

Ако се вгледаме макар и съвсем бегло в конкретните постановки, ще видим ясно с какво ни плашат и накъде ни водят.

Вменява ни се длъжност да се насърчават „промени в социалните и културни модели на поведение на мъжете и жените с цел изкореняване на предразсъдъци, обичаи, традиции и всякакви други практики, основани на идеята за малоценност на жените или стереотипни роли за мъжете и жените“ (чл. 12, 1). Питането е, след като има доказано позитивни „стереотипни роли“ на мъжете и жените, и тях ли ще изкореняваме?

Подканват ни да осигурим обучение  на „всички образователни равнища“ в „нестереотипни роли на пола“ (чл. 14, 1). Питането е колко са тези роли, какви са, какво ги отличава в ценностен план от настоящите? Защо да не осигурим обучение на децата в позитивните стереотипни роли.

Справедливо оповестяват, че „принуждаване на друго лице без съгласието си да извърши актове от сексуално естество с трето лице“ е престъпно деяние (чл. 36, 1в). Ако това е така, то защо в лицемерна Европа светят фенерите на хиляди публични домове. Всички тези затворени жени доброволно ли са там? Доброволно готови да извършват сексуални актове с трети лица? Или са затворени по силата на нечия власт – властта на парите и разврата на колективното лицемерие. Казано е в „Песните на Малдорор“, тази мрачна книга – „Сключих договор с проституцията, за да посея вражда в семействата.“

Обявяват, че следва да се преследват „всички форми на нежелано словесно, несловесно или физическо поведение от сексуално естество с цел или последица накърняване на достойнството на дадено лице, по-специално когато то създава сплашващо, враждебно, принизяващо, унизително или оскърбително обкръжение.“ (чл. 40).

С подобни неясни формулировки тази конвенция отваря широко вратите на съмненията, подозренията и отмъщенията между мъжете и жените. Когато изчезнат тайнствата на пола, магнетизмите на привличането, никой няма да се интересува от никого. Ще притихнат специфичните езици на закачката, на шегата, на флирта, на обясненията и признанията. Езиците, сковани от страха и политическата коректност, неминуемо ще склерозират.

Когато напълно бюрократизираме сферите на интимността, човеците от познатия ни тип бавно ще почнат да измират. Да метаморфоризират в нещо друго, в нещо трето.

„Третият пол“ е футуристична фикция, скритият тематичен хоризонт на конвенцията. Той не опира в правото на избор и идентичността на отделни човеци, третият пол е идентификационна ниша, към която бутат цялото човечество. Там ще се отдадем на полови метаморфози, ще си присвояваме всевъзможни  вариативни идентичности. Анатомията, завещана ни от природата, ще бъде изложена на присмех в клиниките за трансформиране на пола.

В документа щедро са разписани различни форми на оповестяване, преследвания и наказания за насилническите актове. Но не става ясно какви точно са гаранциите за верификация на деянията. Ранната история на психоанализата е основана върху набор от разкази за прелъстяване на жени. Проблемът е, че немалка част от тези разкази са се оказали със съмнителна степен на достоверност. При истеричките съществува доказана пропаст между реалните прелъстявания и въображаемите преживявания. Има реални травми, има и травми, основани на сложни психически трансфери и фантазми. В затворения свят на дома всичко е възможно, всякакви отмъщения и клевети са потенциални. В една болезнена психическа реалност могат да се родят куп прелъстителни видения, да се „напишат“ чудовищни фикционални разкази. Затова от Фройд към Мелани Клайн вървят дълбоките съмнения в истинността на онези опустошителни разкази.

Заклещена в зоната на тази несигурност, съдебната система ще се превърне в огромен психоаналитичен кабинет, където редом с реалните жертви ще седят и неизвестен брой истерички и истерици, които ще разказват въображаемите истории за своето насилване. И ще очакват съдебно възмездие.

Поради всичко това е съвсем естествена и нормална съпротивата срещу конвенцията. Тя не идва от страна на примитивни архаични мъжкари и откъм жени, фатално зависими от своето робство. Става дума за друго мисловно измерение, за друг тип отговорност към бъдещето на човеците. Обществото все още има интуиции и съпротивителни способности срещу манипулациите и прелъстяванията.

Тръгнала от светлата вест да даде отпор на насилието, тази конвенция създава неподозирана патогенна среда за психически травми, девиации и стереотипи на преследване.

С нея бързо навлизаме в оповестения залез на сексуалния дуализъм.

Да заставиш децата да станат полово феерични същества, е като да ги изоставиш пред къщичката на вещицата в приказната гора. Да ги принудиш чрез волята и мощта на институциите да станат родови експериментатори. Трансполови хуманоиди. Джендър проектанти. Технологично нагласени мутанти. Безполови ангели.

Ангелите също плачат.

Ангелите знаят, че ние човеците умираме от насилие, но умираме и от скудоумие, от скука, от липса на любов.

Ангелите знаят, че когато прекрачим вратата на недомисления закон, ще се озовем в блатото на собствения си антропологичен провал.

Ангелите знаят, че Истанбул не е Витлеем.

Нито е Константинопол.

източник

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some

Вашият коментар