Алтернативата Румен Радев – президентът на всички българи

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Към края на втората година от мандата си – независимо от някои слабости и пропуснати възможности, президентът Румен Радев  доказа най-важното: че не само на теория, но и на практика може да има алтернатива на политическото статукво.

(Ако под това неясно понятие разбираме най-вече утвърдените властови субекти и наложената система от отношения и практики между тях и обществото.)

Този генерален резултат от дейността на държавния глава заслужава още по-категорично признание, отчитайки доминиращата характеристика на периода.

 

В международен план това бе изключително сложна, напрегната и противоречива година, която донесе болезнени загуби на почти всички световни и европейски политици.

Във вътрешен план 2018-а бе време на скандали и стремително пропадане на ефективността и ефикасността на държавното управление, довело до рязък ръст на гнева и възмущението в българското общество. В такова “интересно време” (по смисъла на китайското проклятие) повечето ръководители биха предпочели да се крият на завет зад стените на формалните си правомощия. Но не и Радев.

Най-общо казано, алтернативността в политиката има няколко съществени измерения. Първото, което се забелязва и признава (или отхвърля) от обществото, е изграждането на собствен, наистина различен публичен образ (стил, начин на говорене, характерни черти на политическото поведение).

Дори върлите противници на президента не могат да отрекат факта, че Радев е автентично и последователно различен от предшествениците си и от 99 на сто от нашите политици.

В момента няма друг български високопоставен деец, който да може дори да се доближи до способността му смело, ясно и точно да назовава явленията с истинските им имена, почти винаги на основата на солидни факти и доказателства. Това се възприема и одобрява от мнозинството българи, най-вече защото президентът не се преструва, а “играе” себе си. Понякога казаното от него поражда горчивина или негодувание, но, както пише в Еклесиаста, знанието носи печал. Безгрижно щастливо е невежеството (и лицемерието).

Типичен пример бе новогодишното приветствие на държавния глава. То наистина бе прецедент в жанра и затова породи толкова много коментари. Ако изключим първосигналната, инстинктивна злоба на уязвените от сравнението и техните слуги, критиките бяха от два типа. Първият тип – носталгично-патриархалният, признавайки истинността на посланието, акцентира, че мястото и поводът не са били подходящи (на нова година се говорят само “хубави неща”).

Вторият тип – от позициите на евро (по-точно транс) атлантическата правоверност – клейми президента, че не е направил задължителния ритуален поклон пред новите ни божества ЕС и НАТО.

И едните, и другите стигат до извода, че по този начин Радев разединява нацията. Така стигаме до ключов момент, който свързва собствения политически стил на президента с основните му политически послания и намерения.

Румен Радев пръв сред президентите и въобще сред политиците на прехода дава алтернативен отговор на въпроса за смисъла на националното единение и по-точно – кои и на каква основа трябва да се обединяват. Вместо да търси баланс и спогаждане с елитите и партийните лидери на базата на частните им интереси, той предлага единение на широкото мнозинство от българите на основата на политика и управление, работещи за благоденствие на всички, а не на малцина. А това наистина е единственото реално и устойчиво национално единение, способно да ни мобилизира за посрещане на огромните предизвикателства.

Ако навръх Нова година президентът бе съобщил на нацията – както предлага един уважаван учен – че лошото е зад гърба ни и ни очакват по-добри времена, щеше да е умилително, но нямаше да е вярно и честно. Защото най-лошото тепърва предстои и ще стане факт, ако я караме, както досега.

За да не се случи най-лошото – стопяването на българската нация, са нужни радикални промени на модела на управление на държавата и на отношенията между нея и обществото. Радев вече няколко пъти ясно посочва основните елементи на политическата си визия за тази промяна – държавното управление безусловно да се подчинява на изискванията за прозрачност, отчетност и отговорност на властта. Това не са празни думи, а прагматична алтернатива на статуквото, в което например правителството възприема собствената си програма като несъществена формалност – нито я изпълнява, нито се отчита пред обществото, да не говорим за носенето на някаква отговорност. И така – от горе до долу – в цялата пирамида на властта.

Решаващ тест за тези намерения на президента ще бъде следващото служебно правителство, което е вече зад ъгъла. При всичките си конституционни и времеви ограничения  то трудно ще постигне големи резултати, но трябва да докаже, че може да се управлява по друг начин. Включително и  като използва за основа затлачената заварена правителствена програма – още повече че поне тя би трябвало да бъде ресурсно и проектно обезпечена. Ако следват този път, президентът и неговите сподвижници ще начертаят пътната карта за смяна на модела на управление и ще покажат на гражданите какви конкретни безусловни искания да отправят към следващите правителства.

Накрая – последният и най-важен елемент на алтернативността, заявена от президента в последните месеци на изминалата година, бе обосноваването на необходимостта от нова стратегическа перспектива за България, която да служи за основа на единението на нацията. Това означава да бъде предложена, обсъдена в обществото и общоприета като насока за действие ясна, голяма и жизненоважна стратегическа цел, около която да се обединят стремежите и усилията на мнозинството от българите, а не  конюнктурните интереси на политическия и другите елити. Става дума наистина за трудна, но крайно необходима задача, която има различни възможни решения. Независимо от вариантите  същността е ясна – цел, чието постигане осигурява преди всичко избавление на нацията от заплахата да изчезне, а с това полага условията за устойчиво развитие в името на добруването на хората, а не като самоцелни статистически показатели.

Намерението на президента да предложи такава стратегическа алтернатива няма нищо общо с вменяваните му антиевропейски или антидемократични замисли. Точно обратното – когато България формулира и започне да осъществява дългосрочните си цели и приоритети, тя ще бъде наистина пълноценен партньор в съюзите, в които участва; само на тази основа може да бъде изградена демократичната уредба, чието уродливо подобие днес ни представят за неприкосновено царство на свободата и благоденствието. Това е смисълът на набиращата популярност идея за “смяна на системата”.

Алтернативността на президента не е по необходимост насочена срещу днешните партии, но резултатът ще зависи от тяхното реално поведение. Засега партиите (донякъде с изключение на БСП предвид опита с “Визия за България”) показват неспособност и нежелание да вървят в тази посока. Така те са напът да пропилеят последния си шанс. Ако това стане, ще се очертае реална потребност и обществена нагласа за по-радикални обществени промени.

Третата година от мандата на Румен Радев се очертава като още по-сложна от изтичащата. Вероятно той ще се изправи пред своя (и нашия) Рубикон. Историческите аналогии винаги са условни, но за да предотвратим погрешни тълкувания, нека припомним известния факт, че Гай Юлий Цезар е прекосил граничната река не за да унищожи републиката, а за да я спаси от политическите властогонци и комбинатори.

Проф. Александър Маринов

Източник: Банкеръ

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар