Баба Юлия, която е генен инженер и продава цветя, за да се топли

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Учител, биолог, химик, генен инженер, директор, вече на преклонна възраст, мъдра и добра – запознайте се баба Юлия. Една силна жена на 67, която продава цветя за да припечелва някой друг лев към скромната си пенсия.

Беше около 9 часа вечерта, близо до театър “Сълза и смях”, когато ги видях – нарцисите, пет на брой останали, на една крайъгълна пейка. А до тях – прегърбена и дребна, с посивели коси, но със светещи очи, седеше една възрастна жена. Усмихна се широко, когато я приближих. Трепереше от студ. Седнах до нея, до баба Юлия – така се казва. Купих последните останали нарциси, а тя бе повече от щастлива, че вече можеше да се прибере у дома.

Но баба Юлия остана още малко с мен. Започна да ми разказва със същата усмивка колко цветя била набрала от двора, как пътувала до София всеки ден, за да ги подарява или продава, зависело от хората. На мен искаше да ми ги подари, но аз настоях да ги купя. Дадох й 10 лв., с които щяла да се стопли – с дърва. А дървата са скъпи, така каза баба Юлия. Не беше яла, купих й храна за няколко дена. Отказваше, но накрая я взе. Все пак трябва да се яде.

 

Снимка: Ваня Кънчева

 

Изпратих я до спирката, за да вземе първия автобус, след това и втория, за да стигне до своето село – Герман, а минаваше вече 10 ч. вечерта. Попитах я има ли кой да я посрещне – “Не, няма, сама съм, така се стече животът ми, но съм добре, ще се справя”, отговори ми баба Юлия.

Сподели, че очаква пенсията си, надява се този път да е по-голяма от предишната, за да може да си вземе лекарствата, да си плати сметките, данъците, пък каквото остане за дърва, да се стопли. Очите й излъчваха толкова много топлина! Спретнат, смирен и достоен човек е баба Юлия! Учителка по биология и химия. Преподавател в Софийския университет. Преди да се пенсионира. Преди да бърза за автобуса. Преди да преброи и последните стотинки за билетче, за вода, за храна…

 

 

“Добре съм, много съм добре, аз обичам да съм сред младите, сред хората, така се чувствам жива, полезна, не усещам, че съм на 67 години вече, не усещам” …

Държах цветята в едната си ръка, а с другата нея – баба Юлия, а тя ме стискаше и очите й се насълзиха: “Благодаря, дете, благодаря!”.

Изпратих я до автобуса, взех й номера, за всеки случай, да се чуваме, да й помагам, да знае, че не е сама. Тя ме прегърна и ми помаха. Автобусът тръгна. А баба Юлия не спираше да маха, дори когато изчезна в тъмнината. Все още я усещах, до мен, още виждах очите й. Тъгата, която се опитваше упорито да скрие. Усмивката, за която си заслужаваше да се събудя днес.

 

Снимка: Ваня Кънчева

 

Държах малкото букетче от нарциси, близо до театър “Сълза и смях”. Не е ли това и нашият живот – един театър, осеян с нарциси, където сълзата и смехът са главните герои?

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар