Бойко се оказа един престъпник, който яхна държавата и народа

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Чета днес някакви умотворения, че комунизмът ни бил направил стадо. Явно писано от човек, който не е живял през онези години или има лична вендета с комунистите. Тогава определено не бяхме стадо. И имахме надежди за бъдещето.

Надежди имахме и 1990 година. Огромни, светли, наивни надежди. Те ни убиха като народ. Повярвахме. Повярвахме, че времето е наше, а се оказа тяхно – на некадърните, алчни и корумпирани нови „демократи”.  Тогава не бяхме стадо – излизахме почти всеки ден на протести, вълнувахме се, избирахме, плачехме, отново се надявахме, гласувахме масово. За какво? За да видим как тези, които сме избрали, съсипват дома ни, земята ни, без жалост и милост. Вярвахме на Филип Димитров, че е новото лице на демокрацията, а той изби животните по селата и разпарчетоса земята. О, великата реституция. Която разби икономиката ни. И за да може неколцината алчни седесари да се нагушат, се приеха реституционни закони, които бяха безумни. Прие се разплащане с компенсаторни записи, които бяха изкупени от новите „демократи” и с тях си плащаха с жълти стотинки за заводите, изградени от целия народ и парите на всички ни.

Повярвахме в Желю Желев, а той целуна ръцете на Сорос и Ран и Ът. Вкара Сатаната в България. Повярвахме в Петър Берон, а той се оказа агент на Държавна сигурност. Както впрочем и Конят на демокрацията – Петър Стоянов – който, докато не се докопа до властта, карайки хората да скачат по площадите, беше световно неизвестен бракоразводен демократ. Повярвахме в Муравей Радев, който с един стар шлифер, учил РАБФАК /за незнаещите – работнически факултет без откъсване от производството/, работил ТРЗ, който съсипа финансите и в момента е милиардер, а никой не го пита откъде са му парите. Повярвахме в Петко Симеонов, в Иван Костов, в колко много хора повярвахме….и всички ни излъгаха. Крадяха от държавата, от народните пари. Ние скачахме по площадите, а те скачаха по заводите и предприятията и си ги приватизираха. Ние се надявахме, че ще живеем свободно, докато те плетяха примката за врата ни.

Помните ли студентските стачки, националните стачки, протестите 1997 година. Не бяхме овце. Бяхме активни, възмущавахме, се, ВЯРВАХМЕ все още, че времето е наше. И точно тези, които тогава ни излъгаха, че стават, убиха последната ни надежда. Убиха здравеопазването, икономиката, селското стопанство, образованието. А ние безпомощно наблюдавахме и въпреки всичко се надявахме, че това е временно. Но не беше! Бяхме също като малтретирана младоженка, която се надява, че поредният шамар е последен…..докато един ден не се примири с побоищата и не чака кротко края си.

Помните ли големият митинг 1991 година на СДС – един МИЛИОН българи на протест на Орлов мост в София. Това не бяха овце, а хора с надежда в очите. „Докога ще търпим?” – това питахме тогава. Оказа се, че ще търпим още много. Много дълго време. И вече няма да имаме силите за съпротива. Не заради репресиите на комунизма, а заради убитите надежди на демокрацията.

Последната надежда беше ГМР.  Не моя, разбира се, различавам трандафор и цървул. Но хората се надяваха. Че ще хване лошите, че поне престъпността ще бъде овладяна, че е ПОЧТЕН човек. А се оказа един престъпник, който яхна държавата и народа. И народът вече се примири. Че всеки, когото избира, ще е същият. Че няма да има промяна. Че НЯМА НАДЕЖДА нещо да се промени. Поредица несполучливи и фатални избори. Те убиха надеждите ни, че нещо зависи от нас. Допуснахме хора алчни и нечисти в управлението, а сега гледаме тъжно и не знаем как да ги изгоним оттам. И защото сме убедени, че следващите ще бъдат същите. Това е страшното.

Надеждите убиват. Особено наивните такива. Явно трябваше да минем през катарзис. За да спрем с наивните мечти и здраво стъпили на земята, да изберем бъдещето си. Да осъзнаем, че не всеки, който кряска лозунги по площада и популистки идеи, става за държавник. Да мислим! Най-вече да мислим!  Защото това ни е проблемът. Предоверяваме се. Наивни сме. Мечтатели сме. А не трябва.

Време е да осъзнаем, че надеждата не е в спасителите и поредните калпави политици, които ни се слагат, докато вземат властта. Надеждата е в нас, да променим мисленето си за политиката. Да избираме хора, които се доказват ежедневно. Да избираме интелигентни, а не кресливи. Да избираме хора, които знаят как се изкарва хляба и се гнусят да крадат.

Времето е тяхно! Докато не им спрем часовника! Надежда винаги има. Трябва само да я осъзнаем. Защото не сме овце. А жертви на собствените си погрешни избори.

Елена Гунчева

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар