България евакуира от Кабул 15-членно семейство

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Министерството на външните работи (МВнР) на България съобщи, че е извършена успешна евакуация от Афганистан на дългогодишен местен служител в посолството ни и 15-членното му семейство. Става дума за Амрудин Хакшенас, работил като административен секретар в мисията ни. Той е първият афганистанец, за чието изтегляне България помогна след решението си от август до приеме до 70 граждани от размирната държава. МВнР уточнява, че изтеглянето е осъществено с помощта на съюзниците на България.

 

„Амрудин Хакшенас е назначен в дипломатическата ни мисия в Кабул през 1981 г. Благодарение на неговите усилия имотът на българската държава в Кабул е опазен по време на критични моменти от развитието на Афганистан през последните 30 г. По тази причина през 2003 г. той е награден и с най-високото отличие на МВнР за чуждестранни граждани „Златна лаврова клонка““, се казва още в съобщението на Външно.

 

 

Кой е Амрудин Хакшенас

Амрудин опази посолството ни в Кабул от муджахидините и талибаните

Лили Попова, Кабул*

Дългогодишният секретар и преводач на посолството ни в Афганистан Амрудин e рискувал живота си, за да опази българското имущество в Кабул. Когато в началото на 2002 г. Външно праща дипломати да проверят какво е състоянието на мисията, пратениците влизат в една от най-запазените сгради в дипломатическия квартал в Кабул „Вазир Акбар Хан“. Всъщност само нашето и немското посолство не са били разграбени. И не просто сградата е здрава – в двора й са паркирани колите, изоставени от евакуираните през 1992 г. дипломати и представители на фирми, в жилищата си стоят мебелите, завивките, тенджерите, сервизите, картините… Единствените следи от жестоките битки, водени наоколо, са дупките от куршуми и шрапнели по стените. По талибанско време Амрудин е успял сам да ремонтира един балкон и няколко стени, съборени от ракетите на муджахидините.

Разказът на Амрудин за това как е успял да отблъсне попълзновенията на муджахидини и талибани към българското имущество е по-интересен от холивудски екшън. Като се сеща за някои от преживелиците си през 10-те години, в които пази посолството, по иначе винаги усмихнатото му лице преминава сянка.

За изключителния му професионализъм и лоялност към България министър Соломон Паси го награди с пътуване до България и почетния знак на МВнР – лаврова клонка.

Амрудин попада съвсем случайно в българското посолство.

 

Завършил е английска филология в Кабулския университет и е учителствал в родния си град Нарин. През 1980 г. трябва да влезе в казармата и го пращат да охранява сградата на мисията ни. Амрудин тогава шашва дипломатите ни като само от разговори с тях научава доста български.

След края на службата Амрудин отново се връща към учителстването и се цани за преводач във виетнамското посолство. В нашата мисия пазели хубави спомени за него и го „откраднали“ от виетнамците. Така Амрудин от 1982 г. до 1987 г. работил като секретар и преводач. После го поканили в афганистанското МВнР, ходил да се учи и в дипломатическа школа в Москва, но така и не му провървяло в кариерата. През 1991 г. , след като много месеци чакал да замине на работа в Делхи, посланик Валентин Гацински го поканил да се върне отново при българите. Амрудин малко се колебал, но разбирайки, че дните на управлението на д-р Наджибулла (просъвестско правителство) са преброени, напуснал МВнР.

През 1992 г. муждахидините превземат Кабул, свалят Наджибулла, а в града се възцарява хаос. Различните муждахидински групировки започват упорито да се отстрелват една друга с ракети, танкове и калашници (най-големите разрушения в Кабул са именно от муждите, а не от руснаците или американците). Всички посолства се евакуират, в нашето последен остава посланик Валентин Гацински. В нощта преди и той да си замине, сградата е ударена от ракета, 3 осколки от която раняват дипломата ни в ръката. Гацински все пак успява да излети с военен самолет, а преди това заръчва на Амрудин: „Пази и защитавай посолството. Може би след 3 месеца ще се върна. Не пускай никого да влиза. Но бъди внимателен – 99% се грижи за себе си, 1% – за посолството“. Афганистанецът тържествено обещал, без да може да си представи 9-те години, които му предстоят.

В следващите месеци центърът на града е под целодневен обстрел –

само в посолството падат 24 ракети.

Амрудин собственоръчно гаси пожар, запален от ракета.

Телефонните връзки със София са прекъснати. Афганистанецът обаче намира начин да информира София – чрез комуникациите на UNDP се свързва с посолството ни в Пакистан и праща там редовни доклади за положението в Кабул. Покрай тази си дейност Амрудин едва не попада в затвора. По времето на талибаните той занесъл доклад до UNDP, но човекът, който пращал информациите, го нямало и той му оставил листата на бюрото, за да ги прати по-късно. Не щеш ли обаче по същото време антиамериканска талибанска демонстрация тръгнала към сградата на UNDP. На Амрудин не му оставало нищо друго, освен да се влее в шествието (по това време всички задължително носят дълги бради и тюрбани) и побързал пръв да проникне в стаята с комуникациите и да си прибере писанията, в които имало доста неща, заради които талибаните щели да го вземат на мушка.

Една от най-епичните битки, които води Амрудин, е да върне открадната от муждахидините волга на посолството. Тогава мисията имала въоръжена охрана, пратена от правителството.“Това не бе охрана, това бяха крадци!“, спомня си афганистанецът. След като опоскали складираните в двора контейнери, командирът на охранителите – ген. Дин Мохаммад, го привикал и си поискал една кола. Амрудин му отказал с аргумента, че всичко това е собственост на друга държава, но генералът не се трогнал и си взел избраната волга.

Секретарят тръгнал да дири правата на България директно при външния министър Сюлейман Гилани и министъра по сигурността ген.Фахим Хан. Двамата управници притиснали крадеца, но той претендирал, че това е лична кола, която няма нищо общо с посолството. „Нека покаже документи!“, настоявал Дин Мохаммад. Документи нямало, но Амрудин открил регистрацията й в протокола на МВнР като дипломатически автомобил. Това също не хванало дикиш – „Ти жив няма да получиш колата!“, заканвал се генералът-крадец.

Тогава Амрудин решил да действа сам. Намерил телефона на командира на дивизията на Дин Мохаммад, свързал се и се представил за министър Гилани. „Получих писмо от българското посолство, че вашият командир Дин Мохамад е откраднал кола на мисията. Веднага я върнете обратно и ме уведомете за това. Това е отвратително деяние!“, настоял Амрудин. Командирът, щастлив, че министър му звъни, бързо обещал да върне колата и си уредил среща с „Гилани“ по негов си въпрос.

С това обаче драмата не свършва – разяреният Дин Мохаммад праща да убият Амрудин и само случайността го спасява от няколко близко прелетели куршуми от „Калашников“. Тогава вече генералът е арестуван, а после преместен в провинцията, тъй като истинският министър уредил въпроса на баш командира. Друг автомобил – чисто нова тойота, Амрудин успява да спаси от следващите „охранители“ на посолството като я заварява за контейнера, в който е сложена, а после и самия контейнер, и се обажда на министъра на сигурността. Крадците вече са спазарили колата и даже са взели предплата. Амрудин научава за готвената продажба от един от муждахидините, който после е разкрит като предател, убит е и е хвърлен в септична яма в двора на посолството.

„Само Аллах ме спаси от следващия опит да бъда убит“, разказва Амрудин. Градинарят на мисията, който също останал да живее в сградата, решил да припечели и се договорил с един муждахидински командир, разквартирован наблизо, да убият Амрудин и да продадат колите. Проблемът обаче се решил от само себе си – в нощта преди атаката ракета ударила помощната сграда на посолството, в която се били настанили муждахидините и убили командира. Градинарят избягал.

Разказаните вкратце случки съвсем не са единствените, в които животът на Амрудин и семейството му са висели на косъм.

Докато муждахидините драпали за колите,

талибаните поискали цялата сграда

Още в първите дни на вратата почукала внушителна група дългобради. Те обявили, че са си харесали сградата за резиденция и не признавали аргументи, че това е собственост на друга държава – питали какво е това посолство, България щом е държава, то ислямска ли е тя. Околните посолски сгради вече били превзети. В случая помогнал външният министър Молла Хасан – по това време талибаните се надявали да склонят света да признае режима им. По-късно обаче настоявали Амрудин да праща предложения в София посолството да бъде разкрито отново.

Като най-тежък момент през 9-те години Амрудин оценява времето, когато е трябвало да стои на пост край оградата на розовата градина, за да връща прехвръкналите топки и хвърчила от съседното игрище. Иначе младите талибани, които играели там, прескачали оградата, влизали в сградата, заплашвали Амрудин и дори го замеряли с камъни. Това продължило с години – всеки ден от сутринта до следобед. Накрая секретарят издигнал и ограда с шипове и бодлива тел върху каменния дувар, за да попречи на нашествениците.

Другият проблем бил, че през цялото време почти не можел да излиза. С изключение на 5-те молитви, когато талибаните държали да се явяваш в джамията. Нощната молитва обаче, с риск от арест, я пропускал.

Дългата самота в посолството използвал, за да учи 7-те си деца, най-малките от които всъщност са родени „на българска земя“. „Накрая толкова ми писна, че в началото на 2001 г. тържествено обещах на семейството си, че ако до края й нещо не се промени, ще зарежем всичко и ще емигрираме. На 11 септември бях така ужасно щастлив, че танцувах наоколо, въпреки голямата трагедия. В мазето имах скрит телевизор и сателит и всичко видях. Знаех, че е дошъл краят на талибаните!“, разказва той. По зла ирония на съдбата Амрудин плаща дан на войната – B-52 разрушава до основи собствената му празна къща.

България е успявала да праща пари на Амрудин през тези 9 г. по различни служители на международни организации – в интервали от много месеци или даже година. Той твърди обаче, че за него е по-важно, че е успял да удържи на дадената дума – нищо, че 3-те месеца станали 9 г. „Щях да се срамувам от децата си, ако просто си бях тръгнал“, казва секретарят.

 

*Текстът е публикуван в “Сега” през 2003 г.

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар