Говори сексробинята Екатерина, държана 3 години в мазе

Главните новини
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Издателство “Бомбора” публикува книгата на Карстен Граф за престъплението на Виктор Мохов и живота на жертвите му. Книгата се нарича “Непобедена. Ти взе моята невинност и свобода, но аз винаги съм била по-силна от теб”.

През 2000 г. Мохов отвлича две непълнолетни момичета – на 14 и 17 години, и ги държи в мазе като сексуални роби в продължение на почти четири години. С разрешение на издателството “Лента.ру” публикува фрагмент от мемоарите на едно от момичетата – Екатерина Мартинова.

Ето какво споделя тя: 

Казват, че можете да отидете в ада само веднъж. Ако това е вярно, тогава не бива да се страхувам от него след смъртта. Вече преживях ада на земята. Прекарах четири години в подземния затвор на Виктор Мохов без да знам дали ще живея, или ще умра. Преживях истински кошмар, гладувах, бях изнасилвана.

Тези години бяха ужасни, но първата седмица на това заточение беше най-трудната. Беше почти невъзможно да свикна със случващото се, запазвайки здравия си разум. Всеки ден крещяхме и тропахме по стените в продължение на много часове. Загубихме гласа си и се сринахме от изтощение.

Виктор Мохов

Кадър: «Первый канал»

Според нашите изчисления таванът на стаята бе на около три метра под земята. Колкото и шум да вдигахме, горе не може да се чуе нищо.

Писъците и крясъците не можаха да ни помогнат да се измъкнем. Но ако не направихме това, това би означавало, че сме се примирили със съдбата си. Трябваше да направим поне нещо – въпреки факта, че разбирахме безнадеждността на нашата ситуация.

След като Виктор ме завлече в зелената стая и ме изнасили за трети път, той не се появи няколко дни. Кофата на тоалетната бе почти пълна. Вонята в малката ни запушена стая от всички страни стана толкова силна и непоносима, че буквално я усещахме по цялата си кожа.

Но най-лошото е, че почти останахме без вода. Останаха ни няколко яйца и тестени изделия, но не можахме да пилеем вода за приготвянето им.

Лена предложи да изпържи последните яйца в чайника. Оказа се нещо несмилаемо, но ние го изядохме. Дори започнахме да гризем сухи тестени изделия, за да се справим по някакъв начин с глада.

Бяха минали само пет или шест дни от нашия кошмар, но аз вече започвах да се съмнявам дали външният свят все още съществува. Само за няколко дни това пространство от няколко кубически метра се превърна в целия ми живот, а всичко останало изглеждаше далечно и нереално. И сега, ако имам нужда от свобода, ако искам да напусна това място завинаги, трябва да погледна в себе си и да се потопя в миналото си.

Най-ярките ми спомени бяха свързани с Аня, сестра ми. През първите седмици толкова ми липсваше, че с часове се потапях в спомените от детството си. Преди много неща не ми се струваха важни, но сега всяко малко нещо придоби специален смисъл.

Един от най-ярките спомени беше лятото с баба ми на село. Тогава бях на около дванадесет, а Аня на около петнадесет. Качихме се в една изоставена градина с нея, за да берем ягоди. В градината имаше много плодове, изядохме прекалено много и щяхме да си тръгнем, когато Аня видя голямо черно куче, което се втурна към нас със силен яростен лай. Разплаках се от страх, но Аня действа бързо. С невероятна сила тя ме сграбчи и ме вдигна, за да мога да се кача на дървото.

Кадър: «Первый канал»

Все още се чудя как крехко петнадесетгодишно момиче успя да ме хване по този начин. Самата тя остана да стои отдолу и кучето можеше да я разкъса. За щастие собственикът на кучето го извика и то нямаше време да атакува Аня. Всичко завърши добре, никой не пострада.

Докато с Лена бяхме в плен, си спомних други добри дела на сестра ми – понякога значими, понякога не. Прегледах ги по памет едно по едно и бях обзета от чувства. Тези спомени бяха неопровержимо доказателство, че имах късмета да имам сестра, която ме обичаше с цялото си сърце.

Дадоха ми облекчение, но имаха и минуси. С всеки нов спомен идваха сълзи и непоносимо главоболие. Но все пак се върнах в миналото. Мисленето за миналото ми помогна да не мисля за настоящето и бъдещето, така че трябваше да търпя главоболието.

Дори в най-трудните моменти не се замислях какво ме очаква. Не можех да повярвам, че никога повече няма да видя дома си.

Следващите месеци станаха време на абсолютно отчаяние и сексуално робство. Когато не изпълнявахме желанията му, Виктор ни наказваше. Бавно, но сигурно старият ми, нормален живот отстъпваше все повече и повече. Сега съществуването ми се състоеше само в очакване на Виктор.

В рамките на няколко седмици той започна да се появява почти всеки ден. Първо ни даваше храна, след това издърпаше едната от нас в зелената стая и ни насилваше да правим секс. Мъките и насилието ставаха почти ежедневни. Мислите и чувствата ми постепенно започнаха да се адаптират към кошмара.

Всеки ден ужасяващото ни съществуване в подземен затвор по ужасен график ставаше все по-нормално за нас. Първоначално си мислехме, че Алексей, който помогна на Виктор да ни примами в капана, също ще ни изнасили, но скоро разбрахме, че той е изчезнал.

Най-страшното при нашия насилник бе несъответствието между първоначалното впечатление за него и неговата същност.

Когато се запознахме с Виктор, не можахме да го заподозрем като истински тиранин. Когато двамата с Алексей предложиха да ни качат, той изглеждаше обикновен, леко неудобен чичко, който никога през живота си не беше обидил никого. Но когато наистина го опознахме, към нас се отвори съвсем различен човек. Ако искаше нещо, ставаше напълно безпощаден и беше способен на всичко, за да постигне целта си.

Когато изпълнявахме желанията на Виктор, той понякога ни възнаграждаваше. Но той постоянно ни държеше в състояние на ужасен страх.

Разбрахме, че оцеляването ни зависи изцяло от неговата прищявка. Понякога той се усмихваше мечтателно и казваше, че скоро ще ни замести с нови момичета и тогава просто ще ни умори от глад. Той дори казваше, че вече е намерил чудесно място да ни погребе – под голяма ябълка в градината.

За мен беше трудно да разбера начина, по който той мисли. Не разбрах как е стигнал до това състояние. Виктор не изглеждаше умен, но не беше и психично болен. Доколкото разбрах, той винаги е работил много и упорито. Трудно беше да си представим как прекарва свободното си време, беше трудно да си го представим да лежи на дивана у дома.

От думите му разбрахме, че той винаги или работи, или се грижи за градината, или поправя колата. През цялото време, което прекарахме в мазето, виждах нашия мъчител в същото работно облекло, което се променяше само в зависимост от сезона.

Когато стана студено, той облече топла риза, червено яке и стари, окъсани панталони. През горещите месеци носеше тениска и тъмен лек панталон със скъсани джобове.

Идвайки да ни изнасилва, Виктор никога не си миеше мръсните ръце.

Кадър: «Первый канал»

Винаги миришеше отвратително на пот и машинно масло. Той сякаш никога не се уморяваше. В секса той беше ненаситен. Рядко говорихме за това, но съм сигурна, че сексуално той не искаше от мен това, което искаше от Лена.

При мен всичко беше много монотонно и бързо, в една и съща позиция. Може би тялото ми беше детински крехко или може би причината беше друга.

Виктор рядко изискваше орален секс от мен и почти никога не ме принуждаваше да му обърна гръб. Понякога силно миришеше на алкохол и в такива дни ставаше по-взискателен.

Лена беше по-добре развита физически и беше по-трудно за нея. С нея той правеше разнообразен секс. Понякога той ни дърпаше и двете в зелената стая и ни минаваше последователно.

Виктор явно обичаше да пие, но не бих го нарекла алкохолик. Пристрастяването му бе към секса. Той жадува за секс с такава страст, че за да задоволи тази нужда, бе готов да унищожи живота на две невинни млади момичета.

Често се опитвах по някакъв начин да се примиря със ситуацията, но по-често се потапях в спомени или се борех със своите страдания чрез ескапизъм. Ескапизмът е потапяне в някакъв вид дейност, която помага да се забрави за реалността. При нормални обстоятелства ескапизмът се критикува. Но в нашата позиция, под каквато и да е форма, той помогна да се справя и оцелея.

Моята реалност беше толкова луда, а страданието толкова силно, че само ескапизмът ми позволи да запазя разсъдъка си. Ако не бях успяла да се измъкна от бетонната ни клетка дори в сънищата си, тогава по времето на освобождаването си отдавна щях да полудея. По-често се опитвах да притъпя болката със спомени от живота у дома, със семейството си.

Понякога просто трябваше да затворя очи и за миг и те ме транспортираха до дома ми. Най-много обичах да си спомням зимата, Нова година в уютна бабина къща в селото. С Аня седяхме до топлата печка и гледахме телевизия. Чу се скърцане на врата и тогава се чу весел бабин глас:

– Момичета! Намерих пет яйца близо до кокошарника. Пилетата станаха напълно нахални, крият яйца за себе си, като фашисти! Но ги храня, което означава, че яйцата са за нас. Да изпечем палачинки.

Ние със сестра ми хукнахме към кухнята. Палачинките на баба бяха нашето любимо лакомство. Наблюдавах с възторг как баба прави тесто и пече палачинки в горещ тиган. В този прекрасен спомен баба имаше време да изпече палачинки и да подреди нещата в кухнята. И палачинките паднаха директно от тигана върху нашите чинии.

Аня много обичаше да ги яде със сладко, а аз винаги предпочитах със сироп. Понякога се потапях в този спомен за няколко часа. Мечтаех за палачинките на баба ми, за нейната топла, уютна кухня, въпреки че самата аз седях в подземна килия и дъвчех почти негодни за консумация яйца.

Бях напълно потопена в атмосферата на къщата на баба ми. Ако беше възможно, с удоволствие бих дал живота си, само и само да бъда със семейството си поне една зимна вечер.

Кадър: «Первый канал»

Когато не се опитвах да избягам от суровата реалност, съществуването ми не беше лесно. Понякога Виктор не се появяваше в продължение на два или три дни. Ако той ни заведе в зелената стая, без първо да донесе храна, не знаехме кога ще го направи – или дали изобщо ще го направи.

Следователно винаги съхранявахме вода, за да не умрем от жажда, ако той дойде и ни даде нова порция храна и вода твърде късно. Той винаги носеше много малко продукти. Често ни се налагаше да гризем сухи тестени изделия.

Седмица след седмица. Страшно ни беше страх да не загубим представа за времето. Когато Виктор се появи, всеки път го питахме коя дата е и кой ден от седмицата.

След известно време той реши да ни даде календар. И тогава той донесе четки за зъби, паста за зъби и малка пластмасова чиния със сапун.

Още в самото начало на нашия затвор ние направихме планове за бягство. Мисълта, че някой ден ще намерим свобода, се превърна в истинска мания, но Виктор бе обмислил всичко много добре, защото се подготвяше за отвличането ни дълго време.

Всички планове, които измислихме, бяха или много рискови, или почти невъзможни. Единият включваше тиган, донесен от Виктор.

Рядко влизаше в нашата килия, но ние искахме по някакъв начин да го примамим. И когато той влезе, да пръснем горещо олио по лицето му.

Тогава той щеше да ослепее и ще го нараним толкова много, че ще можем да мислим и как да го ударим по главата с горещия тиган. Подготвихме се за това няколко пъти, чувайки тропота на обувките му.

Разбира се, отнемаше време да се нагрее олиото, но едната от нас можеше да го направи, докато той изнасилва другата. След това просто трябва да намерим начин да го накараме да влезе при нас. Но всеки път, когато бяхме готови да изпълним този план, всичко се отлагаше в последния момент.

Двете с Лена бяхме много отслабнали от недохранване. Липсваха ни упражнения и чист въздух. Виктор беше силен, здрав мъж. Едва ли бихме могли да го ударим толкова силно, че да загуби съзнание.

И ако това не успее, тогава той ще ни накаже строго – може би дори да ни умъртви от глад.

Тогава започнахме да мислим друг план. Ако успеем да разрушим стената близо до прозореца с нож, мислехме си, ще бъде възможно да си пъхнем ръката и по някакъв начин да отворим болтовете от другата страна.

Но и двете прекрасно знаехме, че този план е напълно невъзможно да се изпълни. Никога няма да пробием 40 см дебела бетонна стена, подсилена с желязна армировка. Чегъртахме бетона с часове, но само успяхме да оставим драскотини по него.

Понякога Виктор научаваше за нашите безплодни планове за бягство. Всеки път се смееше и ни казваше, че опитът е бил добър. Той много добре знаеше, че е построил “затвора си” съвестно.

За сексуалните му роби нямаше пътища към свободата.

Месеци наред обсъждахме различни планове за бягство, но в крайна сметка се примирихме с кошмарната реалност на нашето положение.

Ако ни е отредено да намерим свобода, трябва да изчакаме и да се надяваме, че някой ден самият Виктор ще сгреши.

Ако знаехме, че ще трябва да прекараме три години и половина в това мазе, вероятно бихме полудели в същия момент.

Източник: dir.bg

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар