Да простиш се иска кураж, но и много обич

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Здравейте, приятели! Всеки вторник си купувам вестника и го прочитам от начало до край. Открих го в най-тежкия момент от живота си и цели 4 години бе единствената ми утеха, че има и други нещастни като мен.

Оттогава „Лична драма“ ми е като настолно четиво. Едни писма ме радват, други – огорчават, но най-много обичам да чета истории с щастлив край. Самият аз преминах през седемте кръга на ада, докато открия истинското щастие. Със съпругата ми скоро ще отбележим десет години от брака ни и всяка изминала година за мен е извоювана победа.

Обикнах Яна от първия миг, в който видях красивото й лице. Слаба, с нежна фигура и буйни черни коси, падащи на вълни върху изящните й рамене. Млада беше моята любима, едва 19-годишна, наивна и доверчива, приемаше всичко за чиста монета. Баща й беше мързелив неудачник. Озлобен към света, посягаше към чашката, имаше лошо пиянство и системно малтретираше цялото си семейство. Затова, когато предложих на Яна сърцето си, тя прие, без да се колебае. Доведох я да живее у дома, но се разбрахме, че няма да бързаме със сватбата. Да съберем пари, да си стъпим финансово на краката и чак тогава да мислим за брак и деца.

Моята любима беше истинско бедствие в кухнята. Нямаше ядене, което да не е прегорила или пресолила, но несполуките й ме караха да се смея. Толкова сладка изглеждаше, когато с недоумение гледаше поредната загоряла тенджера.
Обичах сутрин да притискам топлото й тяло, усещайки вкуса на нежните й устни. Две години живяхме в любов и хармония, правейки планове за бъдещето си, но внезапно тя се промени. Стана хладна, капризна, не искаше да правим секс, а щом посягах да я целуна, с гримаса извръщаше глава. Една вечер не се прибра след работа в обичайното време, а час по-късно получих смс, в който Яна ми пишеше, че ме напуска, защото е срещнала истинската любов. Нервно треснах телефона в стената и се разплаках. Колко наивен съм бил, да вярвам в чистата й душа, а тя зад гърба ми си имала любовник.
Не ми отне много време, за да науча с кого ме е заменила, но останах учуден от избора й. Малък град сме – една шепа хора и повечето се познаваме. Слави – „новата истинска любов“ на Яна, беше разведен и поне с десет години по-възрастен от нея. Имаше пари, но те не бяха спечелени с труд, а от разпродаденото наследство, след смъртта на родителите му. Преди време бяхме в една компания и знаех, че той обича да прекалява с алкохола, точно като бащата на любимата ми. Не спирах да се чудя, защо моето момиче избра мъж, който по всичко приличаше на баща й.
Раздялата ни ме съсипа, сърцето ми се пръскаше от мъка, а душата ми виеше от болка като ранено животно. Как ли не опитах да си я върна обратно: написах й безброй писма, умолявах я, причаквах я преди и след работа, лазех в краката й, но тя просто ме подминаваше като непознат. Животът ми се обърна на 180 градуса – всяка вечер се напивах и оплаквах загубената си любов. Приятелите ме съветваха да я забравя, увещаваха ме, че момиче като нея не заслужава сълзите ми, а брат ми дори ми уреждаше срещи с други жени. Напразно – единствената, за която имах очи, беше Яна. Така в самосъжаление, депресия и алкохол, изминаха четири години. Една вечер празнувахме с компания, когато видях, че в заведението влезе Слави, придружен от непознато момиче. Двамата се държаха толкова интимно, че от километри личеше, че между тях има любовна връзка. Няколко пъти след това ги засичах двамата в различни заведения и винаги демонстрираха, че са любовници. Мъчех се да отгатна защо е с другата, но болката отново ме връхлиташе и гневно си забранявах да мисля за предателката. Обаче можеш ли да наложиш на сърцето да забрави единствената жена, която някога си обичал?

Един ден съвсем случайно срещнах приятелка на Яна. След общите приказки, някак между другото, извъртях разговора към бившата си любов. Още щом споменах името й, жената направи странна гримаса и доста словоохотливо ми разказа подробности от сегашния живот на Яна. Оказа се, че Слави я малтретира, когато се напие, държи я като затворничка и често води любовници у дома. Тази, с която движел сега, била просто поредната бройка. „Яна е глупачка, щом продължава да живее с него. Но и къде да отиде? Знаеш, че ако се върне при родителите си, ще е същият ад. Принудена е да търпи, просто няма друг изход. Милене, иди и си я прибери“ – завърши приятелката й и побърза да си тръгне.
Признавам, че когато разбрах за нещастието на бившата ми любима, изпитах злорадство, но после злобата отстъпи място на тъгата. Още същия следобед паркирах колата си пред дома им, угасих фаровете и търпеливо започнах да наблюдавам прозорците им. Някъде към 18.00 ч Яна излезе с пазарска чанта в ръка. Останах в колата, твърдо решил, щом се върне, да поговоря с нея. Половин час по-късно я видях да се прибира и тъкмо да изляза от колата, пред очите ми се случи нещо, от което винаги като си спомня, ме побиват тръпки. Яна погледна страхливо към прозорците на дома им, после като уплашено животинче се огледа на всички страни, бръкна в якето си, извади кроасан и започна лакомо и бързо да го яде. Гледах я и сърцето ми се сви от болка – този мръсник я държеше гладна.
Не можах да се стърпя, бързо излязох от колата и се втурнах като обезумял към нея. В първия момент Яна стреснато отстъпи крачка назад, но след секунда закри очи с ръце и започна да плаче. Отблизо изглеждаше още по-зле: бледа, с раздърпана коса, а на бузата имаше синина. Дрехите висяха по нея и трудно прикриваха немощното й тяло. Похабена, изтощена, малтретирана – точно така изглеждаше жената, за която някога бях готов да преобърна света. Без да говоря, взех пазарската чанта, тръшнах я на земята и прибрах Яна в колата. Тя не се съпротивляваше, напротив – послушно ме последва. Запалих двигателя и отведох завинаги любимата си далеч от този негодник, който не само ни раздели, а съсипа здравето и младостта й.
Много грозни приказки чух след това. Приятели и познати ми се подиграваха, че съм прибрал „прочетен вестник“, наричаха ме рогоносец, предричаха нова изневяра, но напук на мръсотията, с която ни заляха, аз направих Яна своя съпруга. Вече десет години сме заедно и всеки ден благодаря на съдбата, че ми помогна да си върна отнетото ми щастие. Обичам жена си още повече, особено след като ми роди син.

За истинската любов се иска кураж, смелост, търпение и най-вече да умееш да прощаваш грешките на любимите. Защото всички сме хора и всички грешим.

Милен

„Лична драма“

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар