Кирил Петков

Демократски цирей: Киро стана като Бойко

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

През дългите, почти безкрайни години на соца, БКП упорито ни насаждаше пиетет към така наречените „младогвардейци” от съветската война срещу нацизма. Караше ни да се учим от тях на патриотизъм и жертвоготовност.

По-възрастните помним комсомолците нелегалци от Краснодон (отново Украйна, тази борческа земя!”) – Олег Кошевой и Сергей Тюленин, Зоя Космодемянская и Уляна Громова… Днес и от хълма на времето реших да сравня с тях видния ни сънародник Кирил Петков.

И смело ще го нарека „Българският Кошевой”. Съвсем основателно – защото през последните седмици и дни той възроди позатихналия ни ентусиазъм и позамръкналата ни еуфория – онази, която изживяхме на милионния СДС митинг през лятото на 1990 г., а и на многоседмичната демонстрация през 1993 г. срещу задкулисния кабинет „Орешарски”.

Като в разказа на Горки

Римейкът с нашия премиер в оставка се случи тези дни пред Народното събрание – на митинга (не на „протеста”!) в подкрепа на „променчиците”. Знамена се вяха, усмивки  се ляха – и домораслият Данко постъпи току като в разказа на Горки – „изтръгна сърцето си и с него като с пламнящ факел освети пътя на хората”. (В по-късни времена руснаците наричаха това „Наше дело правое, мы победим!”).

Събитието не е изненадващо, повтаря се – а и не можеше да бъде по-различно, когато  „се трошат оковите”. А нататък – що се случи нататък?.. Бавно и полека Голямата Синя Идея, „пурпурният гняв величав” (по Гео Милев), великият възглас „Времето е наше”, бяха овладени за лична употреба и погубени. Е, опарили се от такива „изневери”, се питаме – валиден ли е и резултатен ли е днес „площадният ни глас”?

Въпросът е наистина интересен. Психологически е и народоведски. От времето на големите митинги изтече много вода, преживяхме не една и две катастрофи – и току виж заключим, че от демонстрации особена полза няма. Дали се уморихме от протести или  по-скоро се разуверихме от ползата им?

Устрем „ала Кошевой”

В този смисъл – и за проверка на обществената потенция – устремът „ала Кошевой” на Кирил Петков несъмнено е полезен. Успя той да тества протестърството – но не консуматорското за екстри и заплати, а сериозното политическо. Но какво стана – на сцената излязоха не класическите „ганьовци”, а едни нови и непознати „милениумци”?! Които освен промяна в умовете носят и гнева на майките и бащите.

Така че нека да сме спокойни  – въстаническият родителски ген е жив и не спира да се възпроизвежда. Император Фридрих II бил казал „Народът без душа е равен на тълпа”. При младите такова понятие не съществува – те са по-различни и носят душа. Навремето сякаш бе достатъчно да извикаме „Кой не скача е червен!” и „Времето е наше!”, повтаряхме ги като магическо „Харе Кришна”, с тях от небето щяха да се изсипят над главите ни реки от мед и масло.

Днешните млади също скачат с лозунги на уста – но и смятат. А пък отците им подсказват – осторожно, да не ви изиграят пак, както навремето нас. Така – и с взаимно всепроникване старите и младите нашенци разбраха най-важното: политиката стартира на светлите площади и финишира в тъмните кабинети. Как звучеше онова класическо разсъждение: „Ентусиастите правят революциите, а хитреците ги използват”.

Пъпчивият гимназист

А е толкова съблазнителна-подвещаща народната любов. Направо е океан от възторзи. Не спира да ни човърка мозъчния ни чип: надигни се, казва – плодът е пред теб, само се пресегни и ще го обереш.

И ето директивата (първосигналната) на площада. Спечелил изборите, Кирил Петков се възторгна от масовите овации и си повярва премного. И тръгна директно на битка, без да мисли и без да смята.  Като пъпчив гимназист, сбиващ се в междучасието със съученик, който му бил целунал гаджето. На старта, а и след това трябваше да се допита нашият герой до спецове по обществено поведение, които да му кажат да успокои топката, да не се мисли за върха на елхата и да се върже по-плътно с приятелите.

Щото насреща си има по-стари, по-опитни, а и много по-богати съперници. Арман Бабикян каза уместно, че „срещу „промяната” стоят милиарди превратаджийски пари”. Но Петков не се съобрази, и последва първосигналният му отказ (пак в стила на гимназиста) на предложението за коалиция с „Демократична България”. Попитах нейния съпредседател Атанас Атанасов как Петков му е отвърнал на офертата.

Той поклати глава и се усмихна, сякаш казваше „знаеш отговора”. Явно политкоректността му попречи да каже, че Кирил Петков се има за Зевс Гръмовержец. Дали не се учи от Борис Джонсън?- се попитах. И продължих с питанките – как се чувства нашият герой към днешна дата, след понесените удари и при несигурното легализиране на втория кабинет, тоест отрезвял ли е? Генералът отново се усмихна тайнствено и това го приех като „да”. С други думи – нарцисът се е „денарцисизирал”.

Реклама

От последните му „дни на совалката” се видя, че разширява условията на преговорното ветрило, а това е отличен знак. Политици от такъв десен досега не бяхме виждали, сега се обзаведохме и с такъв.  Да не бъда разбран погрешно – на Петковата амбиция, идеализъм и борбеност  симпатизирам, много даже. Само дето – и за беля – той заедно със Слави Трифонов – не различава фирменото менажиране от държавното. А това, уви, е съществен проблем.

Борисов №2

Само свръхсамоуверен човек не внимава като говори по адрес на опонентите си. А не може така: „Ще го оправя тоя”, „Няма да оставя това на оня от отсрещната къща”. Да се казват насаме тези изрази, може – и ние не си спестяваме такива – ала издумани „ачик” пред хората, това си е направо, както казваме напоследък  „самопрострелване в крака”.

Като Бойко Втори ли се явява експремиерът Кирил Петков или безпардонността му е генетично заложена? Сякаш чувам незабравимите бисери на Борисов от рода на „Да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе да мачкаш тарпалеж”. Че политиката днес е доста директна, е вярно, но все пак са останали репери, забранени за преминаване.

Та, повлия ли „влюбеният” площад на Петков?

Да, при всички случаи. Ала „окъпал се” доволно в народната любов, предстои му да забрави за нея и да мине на  хладен разсъдък и „многофакторни” преценки. В това по-балансираният Асен Василев трябва да го предпазва, да обира мислите му, казани на ангро, а и да му наложи по-малко ползване на лични имена в публичните изповеди.

И да изхвърли Петков зад борда щампите за „нулева толерантност към корупцията”, които за пореден път разджурка в последната „Неделя 150” – довчера хващаха дикиш, но днес, след като видяхме не едно и две от току-що разсъхналаата се управленска коалиция, вече не.

Абсурдът с 11-те протеста

Нашенските изпълнители на „канцони ди протести” разбраха, че площадите почти винаги изтъргуват исканията си – и взеха да прекаляват. За да стигнем до абсурда в деня на вота на недоверие да се обявят не един и два, а цели 11 протеста, някои дори от само един човек! И за всеобщ смях, повечето изобщо и не се състояха. Това е, направо казано – „демократско порно”.

Явно се налага Законът за събранията, митингите и манифестациите от 1999 г., който представлява кратък и непълен норматив, да бъде своевременно пренаписан. Полша пострада от митингови турбуленции и поправи своя закон, наложи ограничения на уличните волеизяви. Срещу него, разбира се, въстана либералстващото гражданство.

Но тук не става дума за „дисциплиниране” на обществото по руска матрица, то е ужасно – за неразрешени протести се налага глоба от 100 до 1000 долара и затвор от 5 до 15 години; в първия ден на руската агресия в Украйна тръгнаха протести в десетки градове (нека не мислим, че Русия е само безгласна маса) и в резултат бяха арестувани 5000 души. Нашият „митингов” норматив е либерален до степен на слободия. Димитри Иванов неотдавна го обрисува така: „Демокрацията у нас разрешава всеки да говори публично каквито си иска глупости.”

Вазов е за дисциплина

Патриархът на нашата литература е имал критично  отношение към уличните протести. Държал е за здрав ред и дисциплина. По повод Съединението през 1885 г. в Южна България избухват брожения „за” и „против” акта, по този повод писателят обнародва пространно изложение, в което заявява, че на „несъединистите” не бива да се дава думата, защото изказват „грубосебелюбави вреви на честолюбци, жадни за власт”.

Изглежда е правилно да се поучим от Вазовото мнение. И кметицата Фандъкова заедно с полицейските началници да не разрешават протести на  „честолюбци и властогони”.

Колкото до Кирил Петков – не трябва да се трогва премного от площадни овации. Вливат му енергия, но може от тях да прегори.

Ето Ницше: „Всички извори, от които пие тълпата, са мръсни”. У нас за жалост тълпа има и тя е доста голяма. Но тя все повече се разрежда с образовани и смислени граждани, които искат само чисти извори.

Коментар на Наско Мандаджиев за „Уикенд”, заглавието е на Narod.bg

Абонирайте се за Informiran.net!
Последвайте нашия Telegram канал: https://t.me/informiran



Коментари

Коментара






loading...







There is no ads to display, Please add some

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар