Коалиция

Днес България е превърната в христоматиен пример за „африканизация“ на политиката

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Под маската на мнима „борба с корупцията“ се развихри незапомнена некомпетентност, феодализация, шуробаджанащина и клиентелизъм във властта

Безвремието, в което очаквано навлезе България през изминалата година, ме принуди още миналото лято да пиша (за пореден път!) в „Труд“, че пред нас, като общество, стои коалиционен императив . Но не от типа на псевдокоалиционното мислене „стани да седна“, обслужвано от скърпени на безпринципна основа парламентарни мнозинства, а от програмно антикризисно правителство на максимално широка парламентарна и обществена основа. С ясни ангажименти и прецизни решения на текущите и стратегическите проблеми на страната. Правителство, което се състои от управленци и експерти с опит и авторитет, а не от начинаещи, които довчера са държали мегафон на площада или са стажували из разни стартъпи и кантори.

И пак за пореден път, като обществен глас, който няма властови, още по-малко партийни амбиции, а се опитва да погледне на събитията от гледище на националния интерес, призовах пред лицето на каскадата от кризи, която вече заливаше България, да изоставим безплодната и безогледна конфронтация, да скрием за други времена политиката „анти“ и уличното агиткаджийство и да потърсим национално-отговорна политика на баланса и консолидацията. Естествено, нищо от това не се случи. Напротив, дойде „промяната“ – от лошо към по-лошо.

Под маската на мнима „борба с корупцията“ се развихри незапомнена некомпетентност, феодализация, шуробаджанащина и клиентелизъм във властта. Рояци партийни „калинки на промяната“ се впиха стръвно в ново източване на държавните ресурси. Дори и най-крупното, уж антикорупционно, достижение на тази власт – таванът от 5 милиона лева за кредити от държавната ББР, което с апломб пробутваха на електоралните лапнишарани като епохално решение, беше тихомълком отменено. Инфраструктурните проекти замръзнаха, парите от Плана за възстановяване така и не дойдоха, защото се оказа, че управляващите са некадърни първо да напишат читав план, а после – и законите, които са нужни за изпълнението му. Въобще, най-проваленото правителство на прехода – това на Жан Виденов – се сдоби с „достойна“ конкуренция в лицето на кабинета на Кирил Петков, излъчен от ПП, БСП, ИТН и ДБ. Отгоре на това, освен нашия вътрешен ступор, дойде и руската агресия срещу Украйна, като най-голямата заплаха за мира, сигурността и икономическото развитие в Европа и света от Втората световна война насам.

Това е тъжната българска действителност, продукт на дълбоката ерозия на политическата култура и отрицателната кадрова селекция в повечето партии, която превърна политиката в социално непрестижно поприще, а повечето партийни върхушки – в средище на неудачници, които нямат сериозни успехи и кариера в никаква друга сфера, алчни остапбендеровци и най-банални мошеници. И в крайна сметка – в персонал на олигархията. Каквато най-вероятно е била и целта на старателно насърчаваната с всички средства – финансови и комуникационни – на отрицателната кадрова селекция в политиката.

Днес България, с активното съучастие, за съжаление, на политически активната част от обществото, е превърната в христоматиен пример за „африканизация“ на политиката. Политическото е сведено до изтощителна битка между няколко клана за контрол върху публичните ресурси. Като в изостаналите територии и провалени държави на Африка, където смисълът на политиката е битката за унищожение на другото племе, за да може едното племе да контролира кладенеца с вода, нефтената платформа или диамантената мина. Няма политически диалог, а взаимно изтребление. Няма стремеж към разбирателство в името на някакво общо добруване – има само сатанинска страст към поругаването на всичко, в което вярва другото племе и зверско унизяване на неговите вождове и шамани. Всичко се решава не във и чрез институциите, а на улицата – с протести, бунтове, блокади, битки. Замислете се и честно си отговорете – не се ли е превърнала от доста години тъкмо в това българската политика. Това е африканизацията на политиката, за която отдавна говоря.

На този фон, коалиционният императив днес е по-силен от всякога. Но липсата на коалиционна култура ни води системно към задънена улица. Колкото по-скоро това бъде разбрано от гражданите и партиите, и те изпратят в парламента опитни и знаещи политици, които са способни да търсят, но и да постигат съгласие, а не политически инфантили, толкова по-скоро ще имаме управление с капацитет за дълбоки реформи и истинска промяна. Дотогава ще се валяме в тинята на прехода.

Прочее, истинската коалиция няма нищо общо с това, което гледаме напоследък. „Коалициите агрегират, катализират и канализират интересите. Те са като невроните в невронната мрежа – едновременно са комуникационен възел и процесор за обработка на информация, а чрез техните взаимодействия, връзки и ефекти върху системата, се превръщат в центрове за влияние и решения“. Записал съм си тези думи на американския професор по право Гари Гудпейстър от Калифорнийския университет в Дейвис по време на една от американските ми специализации през вече далечната 1998 г.

Учехме, че изграждането на политически коалиции е изкуство, което отличава умните и успешни общества от примитивните и изостаналите. Защото коалициите са инструмент за преодоляването на конфликти, за постигането на баланс на интересите и създаването на работеща формула за постигането на управленски цели в името на общото благо. Говориха ни за важността на трите „К“ – консултации, компромиси, консенсус. В противовес, родната партийна менажерия често даже не желае да разговаря помежду си.

А има поне два фундаментални въпроса, около които можем – даже е задължително! – да се обединим като обществено мнозинство, а оттам – и като политическо предствителство, ако искаме България да се промени към добро. Без оглед на всякакви други идеологически и исторически различия и конфликти. Първият е – демокрация или автокрация. А вторият – към кой свят принадлежи България – света на Свободата или към света, в който „бащицата“, „вождът“, „батюшката“, „държавата-закрилница“ или както и да се нарича едноличната власт и всеобемащата държавна интервенция, определят живота на хората. Пандемията и развихрилото се около нея социално инженерство, което брутално и често ненужно нахлува в личната сфера и ограничава икономическата свобода; руската агресия и избуялите претенции, че автокрацията по евразийски тип може да е модел за България – всичко това изведе на преден план тези разломни въпроси.

Едва когато постигнем ценностна коалиция в обществото по тези въпроси, можем да разчитаме, че ще се появи и устойчива коалиция на ниво политическо представителство. А за да се случи, е нужен преди всичко смислен разговор в обществото, а не уличен крясък. Разговор на компетентността, а не на невежеството и профанизацията. На опита и знанията на хората с биографии, а не на волунтаризма на хората без биографии. Докато това не се случи, България ще се свлича все по-надолу. Реализмът обаче подсказва колко наивно е да се очаква, че обществото ни ще намери сили и разбиране за такъв разговор.

Коментари

Коментара



loading...












There is no ads to display, Please add some

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар