Едно село, разделено от границата – в Сърбия кипи от живот, в България умира (снимки)

България, Свят
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:
Градсково – някогашното българско село, което Ньойския договор от 1919 г. раздели на две, сега живее пълноценен живот в сръбската си част, а на наша територия бавно гасне с последните си жители.
Една и съща земя,
едни и същи хора,
а толкова различна съдба. 
Преди 97 г. от Царство България са откъснати части от Кюстендилска, Царибродска, Трънска, Кулска и Видинска околии. От Видинско и Кулско в Сърбия попадат селата Бракевци, Градсково, Злокучене, Ковилово, Халово, Църномасница, Шипиково, Велики Ясеновец и Мали Ясеновец.
Границата разделя няколко от тях на две и така срещу сръбското Градсково си имаме българските Градсковски колиби, срещу Халово – Халовски колиби, а срещу Шипикова – Шипикова махала. Халовски колиби е обезлюдено от години, в Градсковски колиби са останали двайсетина жители, а в Шипикова махала – петима.

За разлика от тях, българските села на сръбска територия са многолюдни и в тях живеят средно от 300 до 800 души.

Градсково е с над 700 жители, има деца, строят се нови къщи, нивите са обработени. За разлика от събратята си в Царибродско, Пиротско и Босилеградско, те никога не са се радвали на внимание от българската държава, а в България малцина знаят, че и в Зайчарско и Неготинско има някогашни български територии.
“В Сърбия ни казват, че сме българи,
а като отидем в България, ни казват, че сме сърби.
Вече и ние не знаем какви сме и
затова е важно кой как се самоопределя”,
казва Синиша и с две изречения описва как се чувстват българите в северната част на Западните Покрайнини.
Хората с българско самосъзнание сред тях до скоро не са били самоорганизирани дори в културно дружество, а след 1945 г. не са имали българско училище. От 2013 г. обаче сънародниците ни от Североизточна Сърбия имат Българска неправителствена организация “Деница”, в която вече има над 100 членове.

Някои от тях поддържат връзки с роднините си в България, като Слободан. Баба му е от с.Раброво и той се хвали, че е от една фамилия с ген.Цветан Тотомиров, който е родом от същото село.
“Ние не сме сепаратисти или шовинисти, а искаме да осъществим културни връзки с България. Когато Сърбия влезе в Европейския съюз, няма да има граници между моето Градсково и Градсковски колиби, ще бъдем отново заедно и ще можем още по-лесно да си сътрудничим”, пояснява Саша Христович.
Баба му и дядо му са българи, а дядо му Йован Христов е служил в Българската армия. Те са говорили родния си език перфектно. Следващите поколения обаче почти не го знаят и Саша се надява на първо време чрез културно сътрудничество децата им да посещават България, да чуват българска реч и да започнат да учат майчиния език, да знаят корена си.

“Последната учителка, която е преподавала тук в българското училище, се е казвала Пенка Гачева. Намерихме сред старите документи учителски дневник. Ние сега нямаме училище и аз не говоря добре български. Но сърцето ми е българско. Аз принадлежа към този народ. 
Когато границата разделила селото,
се наложило хората да избират –
едни останали тук при къщите си и малкото земя,
а другите потеглили към България,
където били нивите им…
Оставили къщите и избрали земята. 
Е, май малко са сгрешили, защото след 1945-та година пак са останали без своя земя… А тук- каквото сме си имали, си е било все наше. Миналото си е минало. Не можем да го променим”, казва Саша.
В центъра на с.Градсково е Домът на културата, за чието реновиране сръбската държава е дала 120 хил.евро.

Внушителната сграда прави впечатление, защото малко села във Видинско могат да се похвалят с такова читалище. Въпреки че Североизточна Сърбия се смята за най-бедната част на западната ни съседка, хората там са много по-богати от тези във видинските села.
“Българският и сръбският комунизъм не бяха еднакви.
Тук беше друго – земята ни не беше национализирана
и всяко домакинство гледаше стопанство. Ние можехме и да пътуваме и да работим в чужбина и оттам идваха пари”, разказва Саша.

Неговият баща е работил и се е пенсионирал в Австрия и получава австрийска пенсия, семейството на съпругата му също е живяло там и тя е завършила австрийско училище. И в момента много от съселяните му са на работа в чужбина – Австрия, Германия, Франция, но изпращат пари на близките си и строят големи къщи в родните си места.
Преди две години в с.Градсковски колиби беше построена нова църквица, върху основите на някогашния храм.
Днес църква има, но хора няма. Едва ли и някой потомък ще се върне в този затънтен край, но както казва кметицата на община Бойница Анета Генчева:
“Тук е България.
Само на 2 километра е границата.
Заслужава си тук да се знае,
дори и тогава, когато нас няма да има,
че тук са живели българи.”

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар