Ексклузивно! Чернобил уби Георги Парцалев

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Латинка Петрова опровергава слуховете, че великият Парцалев си е отишъл от СПИН, както дълго време се говореше. Комедийната актриса е родена на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. Във ВИТИЗ завършва актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Сърчаджиев. Латинка беше най-близката приятелка на обичания актьор Георги Парцалев, който си отиде на 63 преди 32 години от левкемия. Пред „Галерия“ тя разказва спомените си за покойния актьор.

 

– Помните ли последната си среща с Парцалев, госпожо Петрова?

външна реклама

– Видяхме се за последно в Правителствена болница, може би четири-пет дни преди той да си отиде. Не се сбогувахме обаче, защото той не усещаше, че си отива. Само му падаха пръстените от пръстите, защото се беше стопил. Държеше ги в шепата си, защото не искаше да се разделя с тях. В съседната стая беше патриарх Максим и Пацо се чудеше как толкова Божи човек също е стигнал до болница.

Помня, че постоянно ми вадеше картона си и ми казваше да видя, че няма СПИН. Тогава този слух витаеше навсякъде и дори докторите обясняваха, че много хора идват до болницата, за да му донесат цветя и бонбони, но ги е страх да се качат при него, за да не се заразят, а той нямаше никакъв СПИН. И тогава обаче не губеше присъствие на духа и чувството си за хумор.

Постоянно си вадеше тефтера и казваше как е пропуснал още едно кръщене, защото е въвеждал в християнството много деца на свои почитатели. Пацо страшно много обичаше малките и когато го канеха за кръстник, никога не отказваше. Най-много страдаше от това, че си няма едно малко Жорче, все си представяше как ще го облече с фрак и цилиндър.

Много искаше да осинови наследник, но по онова време законът забраняваше самотен мъж да вземе дете от дом. Това можеха да направят сестра му и зет му и той само ги молеше, като обещаваше, че ще помага и ще го гледа като свое, но те отказаха. И той ми казваше, че сестра му е голяма егоистка, защото никой няма да продължи рода им, както и стана.

– Не остана ли поне едни жив родственик от рода им?

– Не, след смъртта на майка му, сестра му и зет му, който само претендираше за наследство, никой няма. Затри се изцяло родът Парцалеви. Има само някакви много далечни братовчеди в родния си град Левски, където той има музей. Парите за него бяха събрани от продажбата на гарсониера, която беше на мястото на бащината му къща в града.

Още докато сестра му беше жива, продаде апартамента и с част от парите беше направен музеят. В него има много от вещите и мебелите на Парцалев, част от огромната му библиотека, защото той беше сред най-четящите актьори.

Противно на много слухове по негов адрес, той никога не е имал собствено жилище, а цял живот беше под наем. От 1979 обитаваше апартамент на „Цариградско шосе“, точно срещу Борисовата градина, на г-жа Елеонора Събчева, дъщеря на известния тенор Събчо Събев. В него той живееше до своя край с майка си, а преди това и с баща си. Домът му беше неговата крепост. Апартаментът беше като музей на старинни предмети.

Притежаваше огромна и добре подредена библиотека в шест реда, с ценни и интересни книги, от които вече беше започнала да се накланя на една страна, много икони, дърворезби и предмети от целия свят. И на мен ми донесе броеница от Божи гроб в Йерусалим, която си пазя до днес.

Искаше да ми подари и един от своите златни пръстени, защото на всеки пръст имаше по един, но аз отказах.

Обичаше да се обгражда със спомени. Имаше детска и ранима душа, готов да се разплаче винаги, много състрадателен. Много го обичаха всички, но истински близките хора до него бяха кът.

Пацо никога не си купи и кола и дори не можеше да шофира,аз все го возех с моя автомобил. Пред пощенската му кутия имаше куп вестници и списания, защото той беше абониран за всички печатни издания, които излизаха тогава. От всичко се интересуваше.

– От какво си отиде той всъщност?

– От левкемия. Професорът ми каза, че като са го отворили, защото те мислеха, че има язва и затова му изтича кръвта, съдовете му са се чупели. Докторите с микрохирургия зашиват един, то друг се пука. Лекуващият му лекар беше категоричен, че това е следствие на Чернобил. И той наистина се разболя няколко месеца след аварията, но време мина, докато го диагностицират.

– Наистина ли беше тъжен и самотен?

– Да, най-голямата му болка беше, че не създаде семейство. Като се връщахме отнякъде, все ми казваше: „Ето, теб те чакат децата и мъжът ти, а мен никой“. Страхуваше се да не умре сам. Живееше ден за ден, в това беше неговата голяма тъга.

Неведнъж съм виждала сълзи в очите му, нещастен беше. Притесняваше се и как ще се представи на сцената и дали ще успее да разсмее публиката. Затова и преди да излезе на сцената, му се изпотяваха дланите на ръцете, а хората го обожаваха.

Той беше всенароден любимец, а все се страхуваше, че ще се изложи. Дори в един момент мислеше, че поевтинява, и се чудеше дали да не започне да играе тъжни роли. Много искаше да се превъплъти в Дон Кихот, но така и не успя да се срещне с този герой. Направиха нещо подобно в Сатирата, но не беше по оригинала на Сервантес, някаква компилация беше.

И той една вечер ми се обади в три посреднощ и ми каза, че ще играе Гинка Станчева, защото тя във всички представления все беше конферансие. Та бяха му предложили в тази пиеса подобна роля, в която да каже само добър вечер и накрая да пожелае лека нощ. Чудеше се как е възможно да му дадат две реплики.

В Сатирата никога не поставиха пиеса за него, както това стана с Георги Калоянчев и Стоянка Мутафова. Имаше една завист, че е народен любимец. По-възрастните актьори от неговото поколение го обичаха само отдалече, за разлика от младите. Те го обожаваха, защото той все им казваше, че трябва да им се даде път.

– Вярно ли е, че между него и Калоянчев винаги е имало съревнование и много не са се обичали?

– Калоянчев беше великолепен актьор, но много мнителен. Като видеше, че двама души си говорят, веднага си мислеше, че срещу него говорят. А Пацо беше широко скроен човек, той не завиждаше. Никога не съм го чула да каже лоша дума за някого.

Той беше аристократ по душа. Просто природата му беше различна. В театъра го обичаха абсолютно всички – от чистачката до реквизитора. Винаги поздравяваше всички, не беше високомерен. Може би и това пораждаше завистта у колегите му.

– Вие как се сприятелихте ?

– Играехме заедно в „Шръклица“ и той ми каза една вечер, че майка му и сестра му много ме харесват. След това ме покани да играя с него в едни сборни сценки, с които да обиколим страната – аз пеех, а той още с излизането си на сцената омайваше публиката. И така, пътувайки, много се сближихме. Знаехме си и кътните зъби.

Знаех кога е гневен, тъжен, самотен…Говорехме си много, всичко ми споделяше – и болката, и мъката си. И аз му имах пълно доверие. Знаех, че имам гръб, на който мога да се обърна.

– Разкажете някоя забавна история от многобройните ви пътувания?

– О, толкова са много… По време на пътуване за постановка в Кюстендил катастрофирахме. За да не бутне велосипедист, колата изхвърча от пътя в нива и гумите бяха в кал. Излязох на шосето за помощ, защото щяхме да закъснеем за представлението, и видях камион, пълен с цигани. Казвам: „Искате ли да видите Парцалев?“. И те отгоре: „Де го бат’ Пацо?“.

Аз викам: „Ей го бат’ Пацо там в нивата!“. Всички слязоха, нагазиха в калта и пренесоха колата на ръце. Просто всички го обичаха. Винаги, когато сядахме някъде да хапнем, изведнъж ставаха двайсет човека на масата и той черпеше всички. Не ядеше много, само буташе чинията с храна настрана. Пийваше уиски или червено вино и разказваше, те затова хората сядаха на масата, за да го слушат.

– Изживя ли Парцалев голямата любов?

– Имаше една на младини, която го зяряза. После на по-късни години излизаше с жена с двойно гражданство – българка, която искаше да живеят шест месеца тук и останалите в Париж, а за него това беше невъзможно. Все проклинаше съдбата, че го е осакатила и не му е дала възможност да има деца.

– Знаете, че имаше много спекулации за различната му сексуална ориентация…

– Има и такова нещо, нещо в природата му не беше точно. И той затова се питаше защо природата го е създала такъв и го е осакатила.

– Когато той си отиде, сигурно ви е било много тежко?

– Да, бях неутешима. Даже колежка ми каза как са се побутвали на погребението народните артисти колко съм плакала, все едно съм правила демонстрации. Просто част от мен си отиде с Пацо. Аз осиротях. След това много често го сънувах и той ми казваше, че е добре, не беше тъжен или отчаян.

Може би искаше да ме успокои, да ми даде енергия, защото приживе си бяхме обещали, че каквото и да стане, ще си помагаме. Вече не го сънувам, но на празници паля свещичка първо за него. На 31-ви ще отида и на гроба му, който, за съжаление, вече е доста запустял. Преди за него се грижеше икономът му, но вече никой.

– Вие как сте след тежкия ковид, който изкарахте през пролетта?

– След ковида се ваксинирах с двете игли на „Пфайзер“, защото антителата ми спаднаха чувствително и вече съм по-спокойна. Много тежко изкарах инфекцията, два месеца бях болна и после още един се лекувах вкъщи.

Жестоко беше, направо си отивах. Легнах на дивана вкъщи и си казах: да идва вече смъртта, нямах сили да се боря. Дори си изпуснах веднъж чашата с кафе, толкова бях изнемощяла. Сега съм добре, работя, пак записах различни реклами.

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар