Засега не разбирам на какво разчита Герджиков

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Засега не разбирам на какво разчита Герджиков.
То ако трябваше да е Герджиков, поне да беше другият професор Герджиков…

Тръгвайки си от президентството и доработвайки последните си месеци там през 2006 г., аз наблюдавах доста шокиран, как конкурентите на Първанов в неистовото му желание да спечели втори мандат, бяха все абсолютно неизбираеми (при иначе добрите човешки качества на някои от тях). И пътят към преизбирането на Първанов бе внимателно и старателно разчистен.

На балотажа отиде Волен Сидеров – сам по себе си не политик, а диагноза. А политиците в центъра и дясно от него попаднаха в небрано лозе, някои дори призоваха да се гласува за Първанов. А можеха да не го правят, да оставят техните съмишленици сами да решат какво да правят.

Когато се окажеш в такава ситуация, поне си направи изводите. За да не се оказваш отново в нея.

Сега, може би с какви ли не по-различни аргументи, но отново се разчиства внимателно и старателно преизбирането на левия президент.

Разбира се, Радев не е Първанов – що се отнася до ламтежа за пари и стремежа към скрити, като задкулисни сделки, до плетенето на мрежи от зависимости с най-непочтените политици и олигарси, до бащинската грижа децата му да имат огромни хотели и коли за стотици хиляди.

Но досегашните алтернативни кандидати са абсолютно неизбираеми. Дори за Герджиков отиването на балотаж е под съмнение – така поне мисля аз.

А на мен все така ми се иска да има силни и вдъхновяващи избори на силни и вдъхновяващи кандидати. Да отидат на балотаж хора, които да събудят и мобилизират обществото – личности, политици, които биха могли да станат нещо повече от държавни глави, т.е държавници.

Не ми се гледа мач на една врата. Нито предрешен мач. Ние като държава и общество нямаме нужда от победа още на първия тур или победа на втория тур срещу безцветен и слаб, пък дори и – дай Боже – ментално здрав кандидат.
Това може да събуди властнически амбиции за повече власт и дори за цялата власт.

Аз уважавам сегашния президент за битката срещу Злото ББ (той даже в предизборните баталии предния път ме бе цитирал 🙂 ), но някои негови позиции по стратегически въпроси ме смущават, а подкрепата му тогава за анексията на Крим от Путин още ме боли и няма да преболи. Такива рани не зарастват и не се забравят никога.

Ето поради това смятах и смятам, че партиите на протеста (не вилючвам ИТН към тях) вместо да се туткат и ослушват, трябваше вече да издигнат 40-45, максимум 50-годишен кандидат – жена, пък дори и мъж, с ясни демократични и проевропейски възгледи, с точни и отчетливо артикулирани, а не увъртяни и казани с половин уста принципни позиции по стратегическите приоритети и проблеми на България. За да има Румен Радев достоен противник от млада България, от България, която е он-лайн, чиято ръка не се свива в юмрук, а се протяга за диалог – диалог относно своето, на България бъдеще.

Аз може да съм вече пенсионер, но искам да си позволя да имам мъничка политическа мечта – отново, след толкова много години, да имам за кого да гласувам на президентските избори. И това да бъде млад човек, който не е функция и следствие на Прехода. За да има сили да ни поведе към нов Преход – от блатото на статуквото и кошмарната бездарност на бойкоборисовото спряло и корупмирано време, обратно към Европа, в смисъл на европейските принципи, ценности, приоритети и цели.

Млад човек от поколението на нашите деца, който няма вечно да оплаква в какво профукано настояще живеем, а ще обедини младите хора – да изградят такова бъдеще, в което те и техните деца да живеят. А не като нас – да си гледаме внуците по скайп, вабър или уотсап и да подсмърчаме, че децата ни са потърсили по-добра реализация на друго място. Защото де факто България ги е прогонила.

Моята мечта е да управляват не хора от България, която прогони цяло поколение навън, а от България, която иска до поеме бъдещето си в своите ръце.
Знам, че е наивно, но в това динамично, противоречиво, сложно време когато всичко се мени толкова бързо, аз не бих желал политици да бъдат преизбирани за втори мандат – 10 години е цяла вечност и винаги вторият мандат е по-слаб, човекът – по-амортизиран, повече взел се насериозно, повече обръгнал на политика от първия мандат. Вторият мандат е напразно загубено време днес. И ужасно не искам все ние, хората, закърмени с аналоговото и оф-лайн време все да искат те да управляват България и да я водят към епохата на супервисоките информационни и комуникационни технологии, към изкуствения интелект, генната революция и още куп други доскоро смятани за фантастични научни открития, бързо и радикално внедрявани в практиката и кардинално променящи не само нашия начин на живот, но и нашето мислене, нашето себеусещане като човеци.

Време е вече да дадем управлението в ръцете и главите на поколението на нашите деца, стига ние, 55, 60, 65, 70 годишните сме им се натрапвали – ние да им казваме как да живеят, ние да проектираме върху тях нашите комплекси, визии, амбиции и … грехове!

Децата ни, децата на днешна България няма да ни подведат. Те са много по-добри, по-знаещи и по-можещи от нас. Ние можем само да им помагаме, но не и да ги водим към бъдещето. То е тяхно. Да им го поверим. Няма никакъв риск в това.

Николай Слатински

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар