Изповед: С подлост спечелих сърцето му

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Искам да изповядам греха си пред читателите на „Лична драма“.

Когато бях на 30 години, имах много привлекателен колега. Беше красив, тъмнокос, със зелени очи.

Той беше реставратор в галерията, в която работех като уредник. Започнахме да се срещаме след работа и Иван се влюби в мен. Аз също го харесвах много, но не чак толкова, че да забравя откъде изгрява слънцето. Той ми призна, че за да станем гаджета, е скъсал с приятелката си, с която били заедно от три години. Дима, така се казвала тя, била скромна и незабележима. Обличала се вечно с размъкнати дрехи, не полагала грижи за себе си, имала психически проблеми, но се страхувала да отиде на психиатър, за да потърси помощ.
Един ден ми съобщиха, че някаква жена ме чака на входа на галерията. Учудих се, но все пак излязох, за да се срещна с нея. Беше бившата приятелка на Иван. Изглеждаше ужасно – косата й висеше на сплъстени кичури, гледаше ме като обезумяла. Попитах я какво иска, а тя изведнъж се нахвърли върху мен. Започна да скубе косата ми, да ме рита силно и аз паднах на земята. Добре, че колегите ми се притекоха на помощ. Ужасно се уплаших и споделих с Иван кошмарната случка. Той каза, че не е учуден, защото тя често изпадала в истерия и тогава трябвало нещо силно да я разтърси, за да дойде на себе си. Веднъж когато била в подобно състояние, той й ударил силен шамар, за да я свести.

С Иван продължихме да се срещаме в квартирата му. Той беше от село и живееше под наем. Никога не говореше за родителите си, което ми се струваше повече от странно.
И тогава ми хрумна един пъклен план. Ако не се отърва навреме от Дима, тя ще съсипе не само живота на Иван, но и моя. Научих къде живее и реших да й извъртя номер. Оплаках се в полицията, че тя постоянно ме заплашва с убийство, че е луда и трябва да бъде вкарана в психиатрия. Полицаите се обадили на лекарите от близката болница, дошла кола, която я прибрала. Успокоих се и забравих за нея. Вече нищо не заплашваше бъдещето ми. С Иван се оженихме, забременях и очаквах с нетърпение рожбата си. Родих дъщеря, която обичах повече от всичко. Иван също беше щастлив и двамата забравихме за Дима и нейните проблеми, улисани в ежедневието.

Не щеш ли, един пролетен ден ми се обадиха от психиатрията. Дима ставала все по-зле, отказвала да пие лекарства, постоянно бълнувала и насън все викала името на Иван. Отговорих, че ние не сме близки и с нищо не мога да й помогна. Все пак една събота се престраших и отидох да я видя. Дима беше отслабнала, дрехите й висяха като на закачалка, в ръцете си държеше някакъв пакет, който според санитарите бил нейното бебе, и нежно му пееше. Стана ми тъжно – аз ли бях виновна, че двете бяхме съперници, но аз спечелих сърцето на Иван.

Виновна съм, може би не трябваше да я вкарвам в лудница, въпреки че тя си имаше проблеми. Ако просто бях поговорила с нея и й бях обяснила, че Иван повече не я обича, щеше да ме разбере. А може би щеше да стане още по-агресивна. Кой знае?

От години живея с този грях на сърцето си, не казах на Иван за Дима, пък и той напълно я беше забравил.

След няколко години тя почина. Дали през годините е продължила да обича Иван и да чака той да се появи? Никога не си отговорих на този въпрос. И друго се питах: Дали обичах толкова силно Иван, или просто бях амбицирана да смачкам съперницата си, която и без това беше белязана от съдбата?

Когато ходя на черква, винаги паля свещ и за Дима. Моля я да ми прости. Отнех й любимия, който за нея беше целият свят. Виновна съм!

Невяна

 „Лична драма“

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар