“И ний сме дали нещо на света”: Новите находки на Антон Оруш

Технологии
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Знаете ли, че преди 30 години България успява да се превърне в трета космическа сила, че първа извършва подробни изследвания как растенията ще се държат в Космоса и дори е създала космическа оранжерия? Чували ли сте, че цифровата революция при калкулаторите започва именно у нас? Мнозина все още помнят, че у нас са се произвеждали компютри, но знаете ли, че българин има проект за цветен телевизор още през 1901 година?

Българите често забравяме историята си, а последствията от това рядко са добри. Днес ще ви срещнем с човека, който се бори да промени това.

Антон Оруш е колекционер, който събира историята на българската техника.

Той е на 29 години, работи в Университетската библиотека “Св. Климент Охридски” и е създател на най-голямата колекция в тази област. Автор на “Голяма книга за българската техника” – уникална книга, описваща техническите постижения на България. Експонатите на Оруш са вече над 500. При него има български апарати, произведени от самото начало на ХХ век до 90-те.

В колекцията му влизат както барометър от Царство България и първият български шредер от 70-те, така и уред за дистанционно предаване на електрокардиограми, опазвал живота на сърдечноболните у нас.

Оруш не държи знанията си заключени, а създава своеобразен онлайн музей и енциклопедия, достъпни за всички. Сайтът му Sandacite.BG е същинско хранилище на цялата технологична история на България.

В него Оруш публикува задълбочени статии за старите български устройства и техни снимки. С работата си колекционерът иска да събере историята на българската техника, за да я опази от забрава и унищожение.

Сега отново се срещаме с него, за да видим какво ново и любопитно е открил:

– Разбрахме, че наскоро при теб са попаднали нови и впечатляващи устройства, непознати за широката публика, но произведени тук, в България. Става дума за роботи, шофьорски симулатор, ТВ игри и още много други. Може ли да разкажеш повече за тях?

– Да, напоследък колекцията ми се попълни и с някои произведения на българската игрова електроника. Те ме изненадаха, защото досега не се бях замислял колко широко е бил развит точно този клон от нашата техника и колко интересни електронни играчки сме произвеждали. Радвам се, че вече имам възможност да ги публикувам.

Да започнем с цялата серия хуманоидни роботи, произвеждани във Фабриката за механизирани играчки в Силистра (там са правени също и колички и хеликоптери на батерии, каквито също имам в колекцията). Това е серията роботи Ро, която влиза в производство през първата половина на 80-те г. и има три модела – Ро 1, 2 и 3.

Ро 1, 2 и 3

Снимка: Антон Оруш

Освен тях намерих и отделен, по-голям робот – той е от фабрика “Детска радост”-София:

България произвежда доста модерни за времето си играчки

Снимка: Антон Оруш

Както се вижда от по-горе, трите Ро имат разлики в дизайна на телата си, а отделно от това всеки един от 3-те модела има модификации с различни цветове на частите:

Детските роботи идват в различи цветове

Снимка: Антон Оруш

Функциите им обаче са идентични – ходят и движат ритмично ръце със светещи очи. За това, разбира се, черпят ток от батерии. А големият робот също така разполага с оръжие и щит! Знаем какво внимание отделя тогавашната култура на овладяването на Космоса и така разбираме защо на кутията си този робот е изобразен на фона на странна, непозната планета.

Ето и видео с главни герои – тези симпатични представители на българската игрова роботика:

Първите български телевизионни игри се появяват през 1976/77 г. и представляват симулатори на различни спортове – индивидуални и отборни – като двамата играчи играят с контролери. По този начин човек се превъплъщава в цял отбор по футбол, баскетбол, волейбол, хандбал, но също и в един тенисист! Прототипът на тези игри се нарича Турнир, а серийните модели – Гейм и Гейм 2. Произвеждани са в Толбухин, дн. Добрич. Те са предвидени да се включат към телевизори от типа на София 21, които тогава се предлагат на пазара. Интригуващата игра се показва на екрана:

Една от първите български видеоигри

Снимка: Антон Оруш

И ето, че през 1978 г. в Института по радиоелектроника и технологии решават да вградят платката на телевизионната игра в цял телевизор и резултатът е София 23 – един изключително рядък български телевизор, който дълги години за мен имаше статут на полулегендарен. Полулегендарен, защото един-двама души се кълняха, че такъв модел съществува, и това беше. Преди години в списание се натъкнах на реклама на този телевизор, а ето, че преди около два месеца той попадна в ръцете ми! Можете да си представите как се почувствах, когато го пипнах. За мен цялата тази дейност е като пъзел – събираме отдавна разпиляния пъзел на българската техническа история.

Телевизор “София 23”

Снимка: Антон Оруш

Виждаме София 23 на горната снимка. Tелевизорът е с 61 см диагонал на екрана. На пръв поглед, никаква разлика с основния модел София 21. Обаче платката на играта се пада отвътре вдясно, а на дясната странѝца е контролният панел:

Телевизор “София 23”

Снимка: Антон Оруш

Там са например бутоните, от които се задава коя игра ще играем, и буксите за включване на игровите контролери. За да не остане и капка съмнение във фабричния произход на екземпляра, отвътре на самото шаси на телевизора е изписано: “С-23”. Блок за комутация се грижи за управлението на двата режима на работа – гледане на телевизия и играене на игра.

През 1987 г. започва производството и на още едно изключително рядко нещо – друга игра, която обаче е изпитание за шофьорски умения. Виждаме я отдолу:

Конзолата е своеобразен шофьорски симулатор за деца

Снимка: Антон Оруш

Успях да се сдобия с нея съвсем наскоро и след поставяне на батерии веднага я включих. Натиска се пусковият бутон и тук играчът става автомобилен шофьор. Екранът светва и се показва шосе с идващи срещуположни коли, които трябва да се избягват. Има и борчета, в които играчът може да се блъсне, както и в колите. От ръчката вдясно се променя скоростта, с която се движи нашият автомобил – от 20 до 80 км/ч – а от кормилото пред екрана можем да изменяме посоката на колата – отклонение вляво или вдясно. Колкото по-висока става скоростта, толкова по-голяма е опасността да се блъснем в нещо и ако го допуснем, играта отчита грешка.

Конзолата е струвала 77 лева

Снимка: Антон Оруш

Може да се направи пауза – знак за това е бензиноколонката – един вид шофьорът е спрял да зареди бензин. Тази българска електронна игра може да се използва като симулатор за обучение по шофьорски умения, а 4-те степени на увеличение на скоростта прекрасно съответстват на 4 равнища на трудност.

– От теб май чух и че България е произвеждала аркадни игри? Може ли нещо повече?

– Да, в края на 80-те в Обединени заводи за запаметяващи устройства Пловдив започва производството на автомата с аркадна игра ИЗОТ 127Д. Разполаган е в младежки клубове, дискотеки, хотели и почивни домове. Играта е тип екшън с доста стрелба, разиграва се на цветен монитор и се чуват съответните звуци, за да е по-вълнуваща, а играчът може да контролира колко да е силен звукът. Можете да местите своя персонаж в играта на екрана с лост, а има и клавиши, за да стреляте при нужда. По спомени на едно тогавашно дете, българската аркадна игра е работела с монети от 20 ст.

Аркадна игра ИЗОТ 127Д

Снимка: Антон Оруш

– В колекцията ти има множество компютри. Знаем, че България е заемала водещо място в новия за тогава сегмент на РС-тата. Използвали ли са се обаче компютри и във военното дело? Има ли такива български разработки?

– Компютри в българската армия са използвани и преди появата на персоналните. Преди тях навлизат големите машини от серията ЕС, които заемат цели стаи (само хард дискът на такава е голям колкото фризер) и по-малките от серията СМ, при които обаче един компютър също спокойно има размерите на холна секция.

Компютър ЕС 1035 в изчислителен център

Снимка: Антон Оруш

С тяхна помощ и специализиран софтуер са изграждани автоматизирани системи за управление на радиолокационни съоръжения, на самолети, ракети и т.н.

С тях са изграждани и компютърни мрежи с предаване на данни от разстояние между отделните компютри или между компютър и терминал на краен потребител – телеобработка (използвана и в редица други области). Такъв терминал например е ИЗОТ СМ 1604.

Съществуват няколко многофункционални персонални компютъра (с разнообразно предназначение), използвани и в армията – като Правец`82. За тях също са писани специални програми – напр. за насочване на зенитен огън.

Някои Правец-и имат и специализирани военни версии, като напр. военният 8М от 1985 г.. Характерно за него е, че изчислителен блок, монитор и 2 бр. 5,25-инчови флопита са побрани в общ корпус, като извън него е само клавиатурата. Всеки екземпляр от този модел е изпитван на специални стендове и сурови условия, симулиращи влошена обстановка на работа – изключително високи или ниски температури, силни детонации, висока влажност на въздуха. Компютърът не е продаван свободно, а е разпращан по различните поделения на БНА по поръчка. Иначе характеристиките му са обичайните за Правец 8М – процесор Synertek 6502 1 MHz и Zilog Z80 4 MHz, оперативна памет 64 КВ, ROM 12 KB, няколко режима на работа на монитора (между които и 16-цветен), външна памет – касетофон – и 8 слота на дънната платка, предназначени за разширителни карти.

Българската армия е започнала компютризацията си от доста рано

Снимка: Антон Оруш

Друг специализиран военен компютър виждаме отгоре – това е ПУРЗ-210 от 1988 г., конструиран на основата на Правец 8Д от 1985. Това е пулт с 20 обучителни места за радиотелеграфисти, за което също е направен специален софтуер. Той позволява да се настроят параметрите на процеса и да се води обучението – да се укажат режим на работа, вид на текста. За всяко работно място на ПУРЗ-210 има светодиод, който показва дали се работи от даденото обучително място – дали оттам се предава или се приема. Текстът може да се разпечата и т.н.

Входовете на ПУРЗ-210

Снимка: Антон Оруш

– В предишното ни интервю ти сподели за първите фонокарти в България, но наскоро при теб е попаднало нещо още по-древно – уличен телефон с монети от началото на 60-те години на миналия век. Знаем ли нещо за цената на разговора?

– Този телефон е произвеждан в Завода за автоматика и телемеханика в София в началото на 60-те г. Не е най-старият уличен телефон, произвеждан в България, но досега български монетен изобщо нямах, което обяснява защо с такава страст търсех поне един такъв. Иначе обществени телефони у нас има още от 1912 г., само че те не са български, а от компанията Сименс.

Хронологически уличните телефони у нас работят първо с монети (вкл. като новата ми находка), после с жетони (тези апарати обаче са съветско производство) и едва след това с фонокарти.

Телефонът на снимката работи, както се вижда, с монета от 2 ст., като след пускането на една монета имаме неограничено време за разговор. За 1960-те г. 2 ст. не са били напълни нищожна сума, както днес. Цената е сметната по-скоро усреднено – напр. статистиката е показала, че някои хора говорят по 1, а други по 30 минути. Един мой приятел тогава е говорел по един час с приятелката си.

Българските монетни телефони са важна част от развитието на телекомуникационната ни индустрия

Снимка: Антон Оруш

Телефони като този на снимката след това са заменени със съветските жетонни, които освен това са разположени и на по-голям брой места. Поради тази причина намирането на български монетен телефон е невероятно трудна задача – почти не са запазени вече – и затова много му се радвам.

А трябва да събираме и тях, още повече че и български конструктори имат пръст в усъвършенстването на монетните телефони. Такъв е инж. Димитър Сеизов, който през 1954 г. конструира и патентова нов тип уличен монетен телефон. При него конструкцията е опростена и съответно поевтинена, като индукционната бобина играе ролята и на касиращо и задържащо реле, а не както в дотогавашните монетни телефони – да са отделни части. Те отпадат от схемата, а каналът за монетите е направен на шарнир. След несъстоял се разговор, при закачане на слушалката той се разтваря на две части и така монетата се връща на телефониращия.

Любопитно е решението, позволяващо връщане на ресто

Снимка: Антон Оруш

– Постиженията на България в тази сфера не свършват дотук. Оказва се, че още през 70-те сме имали телефон с електронна памет. Какви са били неговите способности и имало ли е износ в чужбина?

– Става дума за едно устройство, което ще допадне на хората с натоварено ежедневие и много телефонни разговори. Дори няколко секунди чакане тежат, когато човек знае колко много неща има да направи! Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът на набиране е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е чудесно удобство.

И ето на помощ идва т.н. Имефон. Той се появява през 1975 г. в софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик. Имефонът представлява съчетание на обикновен телефон и електронна памет. Ето как се използва тя.

Българският Имефон – телефон с памет

Снимка: Антон Оруш

Имефонът или АН-10 (съкратено от “автоматичен номеронабирател”) няма традиционната за онези времена “шайба”, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане – да се набере номерът на търсения абонат.

Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон.

Ето и как се запаметява нов номер. Натиска се за секунда бутонът С (“нулиране”), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

Реклама на Имефон от 1975 г.

Снимка: Антон Оруш

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, производство на Комбината по микроелектроника в Ботевград. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също ботевградска.

В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток, ако външното електрозахранване аварира. Така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч.

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Имефонът е изнасян в огромни количества в бившия СССР и други страни от Източния блок.

– Веднъж беше казал, че в колекцията ти понякога влизат устройства, за които ти самият не си предполагал, че са произвеждани в България и си много щастлив да ги изследваш. Имаш ли сега нещо такова?

– Така е. Наскоро ме впечатли този интересен електромедицински уред с микропроцесорно управление – българска инфузионна помпа Прима 01 от 1991 г. Нарича се още перфузор. Чрез нея лекарят настройва времето и дебита за вливане на лекарствен разтвор в тялото на лежащоболен пациент.

Показаната тук помпа е от т.н. интравенозни (които вливат разтвора в кръвта на пациента), има собствен процесор и служебен софтуер и се програмира от сензорните бутони. Разтворът се намира в спринцовката. Например, указва се да се влеят 50 мл за 5 часа със скорост 10 мл/час. По този начин лекарите спестяват време и енергия от постоянното наблюдаване на процеса.

Прима 01 от 1991 г.

Снимка: Антон Оруш

– Една от последните ти находки за пореден потвърждава, че родната индустрия винаги е мислела как да улесни домакините. Какъв е най-любопитният български уред в колекцията ти по тази тема?

– О, доста са, но напоследък ме впечатли този сушилник за дрехи, приличен на абсорбатор.

Авангардният български сушилник за дрехи

Снимка: Антон Оруш

Сушилникът също се монтира на стена, но така, че към него да се присъедини един платнен калъф, който се разпъва – подобно на сглобяем текстилен гардероб. Прилича и на калъф за дрехи, но много по-широк – идеята е отвътре в калъфа като на закачалки да се окачат няколко дрехи, които ще се сушат чрез обдухване.

Вътре в корпуса си сушилникът има вентилатор и нагревател. На командното табло има 2 бутона за двете възможности – 1) само да обдухва дрехите с вентилатора и 2) да ги обдухва с топъл въздух (ако се включи и нагревателят). Отваря се капакът и изсушаването чрез проветряване започва. Калъфът е перфориран в дъното си, за да излиза издуханият от вентилатора въздух и да има циркулация. По този начин бързо се изсушават дрехите. След работа капакът се затваря и дрехосушилникът се прибира към стената. Този уред е произвеждан в Комбината за складова техника в Горна Оряховица от 1988 г.

Сушилникът е произвеждан в Горна Оряховица

Снимка: Антон Оруш

Това са част от находките ми в последните няколко месеца. Толкова години вече и ми е все така интересно, затова ще продължавам да откривам нови и нови български устройства, защото има още много интересни неща, които чакат да бъдат разкрити.

Източник/ци: nixanbal.com, it.dir.bg

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар