Легенди и разкази за щъркела от България и света

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Според легендите някога щъркелът бил човек. Много набожен човек бил и голям поклонник, всяка година ходел на Божи гроб да се поклони.

Господ обаче решил да го изпита и да провери дали е наистина толкова голяма вярата му. Явил се пред него и му заръчал да изкачи една висока планина с голям сандък, завързан на гърба му, но му забранил да отваря капака и да поглежда какво има в сандъка. Тръгнал да се изкачва човекът, а по едно време спрял да си почине и любопитството му надделяло и отворил сандъка.

Отвътре наизлезли змии, гущери, жаби и се разпръснали по широкия свят. Разгневил се Господ, превърнал човека на щъркел и му казал, че ще си стане пак човек, едва когато събере обратно в сандъка всичките избягали твари.
Оттогава щъркелът цяло лято ходи по реките и блатата, за да лови жаби, змии и гущери, а на есен все така заминава на хаджилък, да се поклони на Божия гроб и да измоли прошка за греха си.

…………………………………………………………………………………………………………………………

ШИМОВИЯТ ЩЪРКЕЛ

Колю Чакора имаше трима сина: големият — Спиро,
стана кехая, но връх не изви, защрто галеше (обичаше)
пустата ракия. Коста, средният, след скитане по света
се върна в село като 1мъдрец и философ, знаеше седем
езика, тълкуваше световните събития и накрая се пре-
сели в Широка лъка.

Най-малкият — Шимо (Симеон), беше „проста душа“,
носеше чисто сърце, кротък и смирен, но бе МЪДър и
засмян. Дето се казва — от люлката до гроба той пре-
карваше живота си в Беломорската равнина. На девет
години баща му го прати да пасе шилета из зимните
къшли. Наплоди много ов|ЦИ, но от тежките зими те
измряха. И понеже за Шимо. се знаеше, че няма „лоши
очи“, хаджи Селим от Ксанти го повика да пази ха-
рема му. Стори го вардач на големия си конак. Шимо
качваше кадъните на конете, откарваше ги на топла
баня и ги връщаше бели и че,рвени. През лятото Като
баш мандраджия по планината правеше вкусно сирене,
бяло масло и мазно брано мляко.

Той имаше и друго призвание — да майстори бенто-
ве, вади, воденици и да впряга воденични камъни по
беломорските реки. Лете, щом свършеше работата си
по мандрата, правеше пък високи варади и под тях
стъкмяваше водни колелета, станоци, затягаше бички-
джийския трион и той запяваше своята песен. „Какво-
то стрико Шимо барнеше, майсторлък извиваше!“

Той беше „кангалест чиляк“ — висок, кокалест и мал-
ко прегърбен, с тънки и дълги крака, изпъната шия и
дълги ръце. На лицето му се открояваше големият му
нос, под него руси мустаци, а очите му ясносини. Връ-
стниците му още от младини го бяха прозвали Щърке-
ла, но това не го обиждаше, защотО още от дете смя-
таше тази птица за цар на пернатите, чакаше я всяка
пролет да дойде и да кацне по старите си гнезда. Сред
стадо щъркели той ходеше свободно, гладеше бялата
им перушина, хвърляше им храна, разговаряше с тях.
А щъркелите като че ли разбираха неговата обич и
тръгваха след него като овци. „Шимо има ясносини очи
и с тях омагьосва щъркелите, прави ги кротки да го>
слушат и следят. . . — казваха шепнешком овчарите. —
Той знаеше пилещи език, господ дава на десет хиляди
по един такъв човек, който може да приказва с пилце,
змии и още много животни по земята.“

Кара Колю добавял: „Може, можеее! Шимо е божи
човек, кротка душа, носи и бистро сърце, не е чудно и
с пилцете да говори!“

През Първата световна война, когато гладът вилнее-
ше във всяка родопска къща, Шимо Чакора стана во-
деничар в село Яланжа, Гюмюрджииско. Там имаше
стара воденица, разнебитена и изоставена. Шимо я стег-
на, месец оправя отнесения бент на реката, почисти
дългата вада, оправи счупените керемиди на покрива,
смени колела и кречетала, пристегна прогнилите улеи
и накрая впрегна трите камъка. За|въртя Шимо водени-
, цатд, тръгнаха хората да мелят сладко и меко брашно..
Новият воденичар се чувствуваше блажен, че може да
помогне в тези тежки и гладни години. На всички да-
ваше брашно колкото имаше, накрая омиташе и ос-
татъците под камъните, но празен човек не връщаше.
Но Шимо си имаше и друга, своя си радост, която с
никого не сподели.

Навръх коминя на Яланжалицката воденица от ста-
ри времена имаше голямо щъркелово гнездо. Трета про-
лет поред тук идваше една и съща щастлива семейна
двойка, поправяше гнездото и отглеждаше по едно по-
коление. Мъжкият бе голям, едър, а женската бе неж-
на, пригладена и прпмазана — винаги чиста и бяла,
походката й бе ситна и плавна. Всеки ден воденича-
рят ги наблюдаваше и ги облажаваше, че са винаги
заедно, пе като него, гурбетчия и самотник. Един ден
видя щъркелите как превиват шиите, прегръщат се с
крила и подреждат гнездото си. В такива моменти сър-
цето му трепваше и без да ще, почваше да им говори,
а те обръщаха глави, слушаха го. Изнасяше качамак,
хвърляше го на пернатите си съседи и ги гледаше как
лакомо кълват. В такива моменти говореше на мъж-
каря:

– Яжж. . . яжж, за да станеш по-хубав! Невестата
тя е красива, а ти си грозноват и кльощав — тя е бяла
и чиста, а ти «и гурелив и кирлив, май че не я заслу-
жаваш! Добре че на мъж се кусур не търси!

АВТОР: отец Константин Канев
ИЗДАТЕЛСТВО „ХРИСТО Г. ДАНОВ*-
Основано през 1855 година

РОДОПСКИ ХРОНИКИ

ПОП КАНЬО – „РОДОПСКИЯТ СОФРОНИЙ”

Константин Канев е известен родопски свещеник, книжовник, краевед и поет. Роден е на 26 февруари 1917 г. в село Горно Дерекьой (дн. с. Момчиловци от 1934 г.) и като син на овчари от малък кръстосва баирите на Родопа планина. През 1933 г. любознателното родопчанче постъпва в Пловдивската духовна семинария, която завършва с отличие през 1941 г. В есента на същата година Константин се завръща в родното Момчиловци, където е ръкоположен за енорийски свещеник и започва да служи в църквата на родопското село. Константин Канев е емоционален като натура, но понякога е и сантиментален, като човек. Към приятелите си е всеотдаен и умее да прощава грешките на хората. Така, освободен от предразсъдъци, той съзнава цената на труда, книгите и знанието.

…………………………………………………………………………………………………………………………

ЗАЩО ЩЪРКЕЛЪТ „НОСИ БЕБЕТАТА“ ?! 🙂

Тази птица се асоциира със семейството и челядта от векове.

В старогръцката митология щъркелът е въплъщение на омагьосаната богиня Герана, която вечно търси своето дете. Според легендата, Герана се омъжила за пигмей и му родила син. Герана била много красива и това предизвикало яростта на богинята Хера, която я превърнала в щъркел. Пигмеите отвлекли сина ѝ. Това станало причина Герана ежегодно да отлита на юг в търсене на своето бебе.

В норвежкия фолклор щъркелът представлява символ на семейните ценности и взаимната отдаденост. В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор те остават сами до края на живота си.

В египетската митология , едната от петте души на египтянина (Ба) често се изобразява като щърк. Завръщането на тази птица символизирало завръщането на душата – време, по което човек можело да бъде съживен. В норвежкия фолклор щъркелът представлявал символ на семейните ценности и взаимната отдаденост.
В не една митология въпросните прелетни птици се използват и като олицетворение на плодовитостта и моногамния брак, тъй като се счита, че след загуба на партньор, те остават сами до края на живота си (което всъщност не е така).

А същинската история за щъркела, който носи на двойката новороденото им дете, предполагаемо е възникнала преди няколко стотици години в Германия. Това се дължи на естественото поведение на тези птици. Знаете, че всяка есен те отлитат на юг и се завръщат по нашите (европейски, така да се каже) земи и свиват гнезда напролет (март, април).

Бебетата, родени по това време, обикновено са заченати през месец юни на предходната година. Или по-точно в края на юни, когато са се чествали езическите фестивали на брака и плодородието във връзка с лятното слънцестоене. Тогава много двойки са сключвали бракове или просто неформално са консумирали взаимните си симпатии, което по онези времена често е водело до производството на бебета. След това щъркелите са отлитали на юг, а с прибирането им са се появявали и въпросните деца.

Оттам и приказката „щъркелът го донесе“. Това, в комбинация с дълбокото загнездване (игра на думи, знаете как е) на птицата в местните митове и легенди, вероятно има принос за полагането на основите на тази „цензурна“ версия за човешкото размножаване.

През ХІХ век Ханс Кристиан Андерсен популяризира в свой кратък разказ легендата за два щъркела, които прелитат над малко селце и биват замеряни с камъни от едно момче. Тяхното отмъщение идва под формата на мъртво бебе, което те откриват и донасят пред прага на къщата му.

Във версията на датския писател щъркелите вземат спящите бебета от едно блато и ги разнасят на семействата с добри деца.

В друга сравнително известна алтернатива на баснята птиците взимат т.нар. щъркелови камъни от пещери и ги донасят до дома с кошница на гърба или във вързоп, закачен на клюна. Същите тези камъни оживяват в бебета, след като бъдат оставени на майката или пуснати през комина. / К. Русев

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар