Лидерът на настоящата криза е генерал Мутафчийски, а не доктор Мутафчийски

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Тези дни попадам на публикации, в които мои колеги открито се възхищават на ген. Мутафчийски и призовават за пълна подкрепа на мерките, налагани от него и правителството; мерки, които се отличават със своята изключителна суровост, смущаващо несъразмерна на вяло развиващата се епидемия у нас.

Нека си припомним, обаче, че ген. Мутафчийски я нарече “епидемия, която е с невиждана ярост в човешката история”.

Това наричане (без то да отразява обективна истина, а само субективното преживяване и по същество е фалшива новина), даде картбланш на ген. Мутафчийски да предложи мерки със страст, съответстваща на “яростта” на епидемията. На свой ред мерките, предлагани от ген. Мутафчийски се посрещнаха с голяма охота от премиера и практически без никаква (нула) съпротива от българския парламент.

Нещо повече, тези крайно рестриктивни мерки се посрещнаха с голямо одобрение и от българския народ. Включително и от мои колеги.

Лидерството в криза е практикуване на регламентирано насилие, концентрирано в личността на един човек. Но този човек не е просто лидер. Той е по-скоро командир. Генерал. Или просто господар.

Ето защо ц

Тези дни попадам на публикации, в които мои колеги открито се възхищават на ген. Мутафчийски и призовават за пълна подкрепа на мерките, налагани от него и правителството; мерки, които се отличават със своята изключителна суровост, смущаващо несъразмерна на вяло развиващата се епидемия у нас. Нека си припомним, обаче, че ген. Мутафчийски я нарече “епидемия, която е с невиждана ярост в човешката история”.

Това наричане (без то да отразява обективна истина, а само субективното преживяване и по същество е фалшива новина), даде картбланш на ген. Мутафчийски да предложи мерки със страст, съответстваща на “яростта” на епидемията. На свой ред мерките, предлагани от ген. Мутафчийски се посрещнаха с голяма охота от премиера и практически без никаква (нула) съпротива от българския парламент. Нещо повече, тези крайно рестриктивни мерки се посрещнаха с голямо одобрение и от българския народ. Включително и от мои колеги.

Лидерството в криза е практикуване на регламентирано насилие, концентрирано в личността на един човек. Но този човек не е просто лидер. Той е по-скоро командир. Генерал. Или просто господар. Ето защо лидерът на настоящата криза е генерал Мутафчийски, а не доктор Мутафчийски. Човекът, Венцислав Мутафчийски съвсем съзнателно избира да се свърже със своята идентичност на генерал, а не с тази на лекар. И именно през идентичността си на генерал да организира отношенията си с нас.

Изборът му на строгата военна униформа пред бялата престилка или успокояващата елегантност на светския костюм не оставя никакво съмнение в това. В избраната от него стилистика арогантността му изглежда донякъде естествена и дори незабележима. А всеки, който подкрепя този избор, всъщност на свой ред се свързва с тази идентичност. За голямо мое съжаление и сред колегите ми има такива, които с охота се идентифицират с военоначалника и на символно ниво захвърлят бялата престилка, обличат военната униформа и от тази нова перспектива на власт престават да виждат страдащите, немощните, уплашените хора като пациенти, които трябва да бъдат утешавани, подкрепяни, лекувани… вместо това започват да ги виждат като разглезени лигльовци, които трябва да бъдат санкционирани и дисциплинирани. Аз не мога да остана безучастен към тази тенденция и да отминавам с безразличие и мълчание съществуването й. Просто защото съм прекалено чувствителен към насилието в неговите скрити, перверзни форми. Причината за тази чувствителност може би се крие в моята лична история и може да бъде обект на изследване в моята лична терапия. Не тук. Тук ще анализирам процеси, които се развиват в обществото ни (вкл. особености и тенденции в публичните поведения на лидерите ни), които касаят всички нас, без изключение.

Да започнем с въпросите… Защо с такава лекота и толкова бързо (само при 23 регистрирани случая на инфекция и с пълно мнозинство в парламента) превключихме на насилнически (за благозвучие наричан „извънреден”) режим на функциониране? За разлика от други общности, в които наблюдавахме изразени съпротиви и отлагане на това превключване – общности, в които това се случи трудно! Защо в нашето общество извънредните мерки срещат голямо одобрение? Защо помагащите професионалисти, представителите на хуманитарните професии, не протестират? Нещо повече – превръщат се в апологети на насилието! Не би трябвало един помагащ професионалист да може да си позволи да нарича страдащите „глезльовци” и да ги виктимизира допълнително с формулата „сами са си виновни”. Но си позволява. И е аплодиран. Защо?

Моите отговори… Защото сме общност, доминирана от насилници. Защото културата ни е насилническа – основана на насилие и възпроизвеждаща насилие. Общност от индивиди със силни, но потиснати и неосъзнати (изтласкани) садистични комплекси. И както се случва в комплекса, на принципа на противоположността, тези нагласи са „балансирани” (прикрити) с демонстративно, формално благоприличие (често представяно с принадлежност към традиционните ценности, напр. “семеен, с две деца…”), ангажираност с благородни каузи или пък практикуване на благородна професия или занятие (лекар, адвокат… общественик) – все позиции, през които скритите/неосъзнати насилници получават възможност да практикуват легитимно насилие под формата на грижа – по отношение на децата през ролята на отговорен баща, по отношение на жената през ролята на истински мъж, по отношение на пациентите/клиентите през ролята на професионалист.

Лекарите са типичен пример в това отношение – имат силата, произтичаща от професията, да властват върху отделните хора като се разпореждат със съдбите им през съвети, предписания, инструкции, ограничения и забрани (“ограничете тестените изделия и никаква захар…”), а също и заплахи под формата на мрачни прогнози („ако не изпълнявате това, което ви казвам, състоянието ви ще се влоши”)… Перфиден садизъм! Впрочем, същността на перверзното се състои именно в това, че изтласканите садистични нужди в комплекса се удовлетворяват под прикритието на алтруистични поведения. Затова помагащите професии привличат толкова много нарцистични психопати. Този принцип на прикриване на неприемливи съдържания и тенденции в личността чрез противоположни поведения в психологията се обозначава с термина “формиране на реакция”.

Съществуват, обаче и други, сравнително зрели решения на този конфликт, които правят прикриването ненужно. Например, чрез избор на професия, през която насилието може да се практикува съвсем открито. Такива са професиите на военните и на полицаите, например. И ако професията на лекаря предлага възможност за дискретно (прикрито като грижа и перверзно) практикуване на насилие, то професията на полицая, на войника, на военния лекар – хирург, спациалист по взривни травми… не изисква такава дискретност и притворство. Напротив!

Да практикуваш социална власт чрез професията си, чрез произтичащи от нея права за налагане на забрани, ограничения, разпореждания с личния живот на хората, разпростиращи се до най-интимните сфери на живота им, замаскирано като грижа, е изкушение, на което хората с нарцистична личностова организация и болезнена нужда да властват трудно могат да устоят.

Не са малко и хората, които се възползват от възможността да се идентифицират със силните на деня, които са оправомощени да практикуват власт (легитимно насилие) в почти неограничени мащаби. Това идентифициране се демонстрира в изразяване на одобрение за поведението насилниците, аплодиране и насърчаване в техните актове на насилие, без риск идентифициращите се с тях да бъдат морално заклеймени като насилници. Това идентифициране с насилника е всъщност защитен механизъм за справяне с тревожността, произтичаща от прокрадващите се садистични нагласи и тенденции. Този механизъм в момента е особено популярен от обстоятелството, че насилието е легитимирано като официална държавна политика, оправдана с риска от срив на обществените системи. Криза е! А кризата легитимира насилието и насилниците се нуждаят от кризата за да практикуват необезпокоявано насилие.

Няма спор, че в криза не може (и не бива) да се управлява с демократични средства. Криза се управлява решително, с твърда ръка, до голяма степен авторитарно. Въпросът не е дали това е добро, дали трябва или не трябва да се действа така. Въпросът е дали тези, които са овластени да управляват кризата (да практикуват легитимно насилие над останалите) правят това с желание. Още повече, дали се наслаждават на това? И най-вече, дали това наслаждение е перверзно, прикрито. Е, когато индикации за такова перверзно поведение са налице, психиатрите трябва да реагират.

Защото това е израз на патологични процеси, скрити за очите на неспециалистите. Защото това са процеси, които много лесно могат да се изродят в поведения, които вече не обслужва интересите на общността, а скритите нарцистични нужди на овластените лидери. Роля на професионалистите е да следят за това и през специалните знания, които имат да алармират за риска от злоупотреба с интереса на общността, когато забележат, че се преминават определени допустими граници. Арогантното поведение към журналистите, демонстрирано системно от ген. Мутафчийски е индикация за наличие на такава тенденция. Дали тя ще се развие и ще завладее личността му или той ще съумее да я удържи, предстои да видим. С този текст се надявам да съдействам за второто.

Владимир Сотиров

. Човекът, Венцислав Мутафчийски съвсем съзнателно избира да се свърже със своята идентичност на генерал, а не с тази на лекар. И именно през идентичността си на генерал да организира отношенията си с нас.

Изборът му на строгата военна униформа пред бялата престилка или успокояващата елегантност на светския костюм не оставя никакво съмнение в това. В избраната от него стилистика арогантността му изглежда донякъде естествена и дори незабележима. А всеки, който подкрепя този избор, всъщност на свой ред се свързва с тази идентичност.

За голямо мое съжаление и сред колегите ми има такива, които с охота се идентифицират с военоначалника и на символно ниво захвърлят бялата престилка, обличат военната униформа и от тази нова перспектива на власт престават да виждат страдащите, немощните, уплашените хора като пациенти, които трябва да бъдат утешавани, подкрепяни, лекувани… вместо това започват да ги виждат като разглезени лигльовци, които трябва да бъдат санкционирани и дисциплинирани. Аз не мога да остана безучастен към тази тенденция и да отминавам с безразличие и мълчание съществуването й. Просто защото съм прекалено чувствителен към насилието в неговите скрити, перверзни форми. Причината за тази чувствителност може би се крие в моята лична история и може да бъде обект на изследване в моята лична терапия. Не тук. Тук ще анализирам процеси, които се развиват в обществото ни (вкл. особености и тенденции в публичните поведения на лидерите ни), които касаят всички нас, без изключение.

Да започнем с въпросите… Защо с такава лекота и толкова бързо (само при 23 регистрирани случая на инфекция и с пълно мнозинство в парламента) превключихме на насилнически (за благозвучие наричан „извънреден”) режим на функциониране? За разлика от други общности, в които наблюдавахме изразени съпротиви и отлагане на това превключване – общности, в които това се случи трудно! Защо в нашето общество извънредните мерки срещат голямо одобрение? Защо помагащите професионалисти, представителите на хуманитарните професии, не протестират? Нещо повече – превръщат се в апологети на насилието!

Не би трябвало един помагащ професионалист да може да си позволи да нарича страдащите „глезльовци” и да ги виктимизира допълнително с формулата „сами са си виновни”. Но си позволява. И е аплодиран. Защо?

Моите отговори… Защото сме общност, доминирана от насилници. Защото културата ни е насилническа – основана на насилие и възпроизвеждаща насилие. Общност от индивиди със силни, но потиснати и неосъзнати (изтласкани) садистични комплекси. И както се случва в комплекса, на принципа на противоположността, тези нагласи са „балансирани” (прикрити) с демонстративно, формално благоприличие (често представяно с принадлежност към традиционните ценности, напр. “семеен, с две деца…”), ангажираност с благородни каузи или пък практикуване на благородна професия или занятие (лекар, адвокат… общественик) – все позиции, през които скритите/неосъзнати насилници получават възможност да практикуват легитимно насилие под формата на грижа – по отношение на децата през ролята на отговорен баща, по отношение на жената през ролята на истински мъж, по отношение на пациентите/клиентите през ролята на професионалист.

Лекарите са типичен пример в това отношение – имат силата, произтичаща от професията, да властват върху отделните хора като се разпореждат със съдбите им през съвети, предписания, инструкции, ограничения и забрани (“ограничете тестените изделия и никаква захар…”), а също и заплахи под формата на мрачни прогнози („ако не изпълнявате това, което ви казвам, състоянието ви ще се влоши”)… Перфиден садизъм! Впрочем, същността на перверзното се състои именно в това, че изтласканите садистични нужди в комплекса се удовлетворяват под прикритието на алтруистични поведения. Затова помагащите професии привличат толкова много нарцистични психопати. Този принцип на прикриване на неприемливи съдържания и тенденции в личността чрез противоположни поведения в психологията се обозначава с термина “формиране на реакция”.

Съществуват, обаче и други, сравнително зрели решения на този конфликт, които правят прикриването ненужно. Например, чрез избор на професия, през която насилието може да се практикува съвсем открито. Такива са професиите на военните и на полицаите, например. И ако професията на лекаря предлага възможност за дискретно (прикрито като грижа и перверзно) практикуване на насилие, то професията на полицая, на войника, на военния лекар – хирург, спациалист по взривни травми… не изисква такава дискретност и притворство. Напротив!

Да практикуваш социална власт чрез професията си, чрез произтичащи от нея права за налагане на забрани, ограничения, разпореждания с личния живот на хората, разпростиращи се до най-интимните сфери на живота им, замаскирано като грижа, е изкушение, на което хората с нарцистична личностова организация и болезнена нужда да властват трудно могат да устоят.

Не са малко и хората, които се възползват от възможността да се идентифицират със силните на деня, които са оправомощени да практикуват власт (легитимно насилие) в почти неограничени мащаби. Това идентифициране се демонстрира в изразяване на одобрение за поведението насилниците, аплодиране и насърчаване в техните актове на насилие, без риск идентифициращите се с тях да бъдат морално заклеймени като насилници. Това идентифициране с насилника е всъщност защитен механизъм за справяне с тревожността, произтичаща от прокрадващите се садистични нагласи и тенденции. Този механизъм в момента е особено популярен от обстоятелството, че насилието е легитимирано като официална държавна политика, оправдана с риска от срив на обществените системи. Криза е! А кризата легитимира насилието и насилниците се нуждаят от кризата за да практикуват необезпокоявано насилие.

Няма спор, че в криза не може (и не бива) да се управлява с демократични средства.

Криза се управлява решително, с твърда ръка, до голяма степен авторитарно. Въпросът не е дали това е добро, дали трябва или не трябва да се действа така. Въпросът е дали тези, които са овластени да управляват кризата (да практикуват легитимно насилие над останалите) правят това с желание. Още повече, дали се наслаждават на това?

И най-вече, дали това наслаждение е перверзно, прикрито. Е, когато индикации за такова перверзно поведение са налице, психиатрите трябва да реагират.

Защото това е израз на патологични процеси, скрити за очите на неспециалистите. Защото това са процеси, които много лесно могат да се изродят в поведения, които вече не обслужва интересите на общността, а скритите нарцистични нужди на овластените лидери.

Роля на професионалистите е да следят за това и през специалните знания, които имат да алармират за риска от злоупотреба с интереса на общността, когато забележат, че се преминават определени допустими граници. Арогантното поведение към журналистите, демонстрирано системно от ген. Мутафчийски е индикация за наличие на такава тенденция. Дали тя ще се развие и ще завладее личността му или той ще съумее да я удържи, предстои да видим.

С този текст се надявам да съдействам за второто.

Владимир Сотиров

 

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар