Мобилизацията като заплаха и предложение. Защо Русия преминава от

Мобилизацията като заплаха и предложение. Защо Русия преминава от „специална операция“ към война

Главните новини
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

За един ден, без никаква подготовка или предварителни съобщения, в Думата бяха внесени и приети на три четения поправки в Наказателния кодекс на Русия, които налагат строги наказания за времето на мобилизация – за укриване, неявяване, предаване в плен и отказ да се воюва.

В същото време всички региони на Украйна, изцяло или частично окупирани от руски войски, поискаха незабавни референдуми за присъединяване към Русия. Вече се определят дати – също толкова бързо – още от края на тази седмица.



Неофициално обявеното за вечерта обръщение на Владимир Путин беше отложено за сутринта. Това можеше да са последните конвулсии на една битка в апарата или последните дипломатически усилия на западните лидери преди да се премине към следващия кръг – нощни обаждания от Берлин, Париж и Вашингтон. А може и просто да става дума за работа по текста на обръщението, което Путин смята за историческо, но което пак се оказа формално и сухо, едновременно заплашително и успокоително – врагът е пред портите, мобилизацията е частична, а министърът на отбраната Шойгу ще изясни всичко.






Обещаното с намеци обръщение на Шойгу не се състоя. Вместо това, в изпълнение на президентския указ, той обяви очебийно противоречиви данни за около шест хиляди загинали и триста хиляди подлежащи на мобилизация съгласно новия указ.

Комбинацията от всички тези събития заедно – това е послание към Запада: осмелихте се да се биете с нас в Украйна, опитайте се да се биете с нас в самата Русия, или по-скоро в това, което ще наречем Русия. С надеждата, че няма да посмеят.

В същото време това е предложение за прекратяване, за замразяване на конфликта на или горе-долу там, където сега е фронтовата линия: те не пожелаха да приемат предишните, по-меки условия, ще им се наложи да приемат по-лоши, а следващите ще бъдат още по-лоши. С надеждата, че ще се уплашат.

Във вътрешнополитически план и трите събития превръщат конфликта от специална операция на чужда територия във формат на защита на руската земя, която традиционно дава на управляващите почти неограничени права над населението. Въпреки че имитацията на народна война без очевидна причина все още е рисковано начинание и съответните инструменти в началото ще бъдат използвани минимално.

Принуждаване на родината

Преминаването на руската граница от чужди войски, където и да е тя, дори ако днес не е там, където беше вчера, със сигурност дава на Путин формалното право и своеобразно морално оправдание да премине към следващото ниво на ескалация. Да превърне специалната операция във война, да премине към мобилизационни мерки, да нанася удари по украински цели, които преди това не се решавали да удрят, и по-убедително да заплашва с ядрено оръжие.

Мнозина обясняват това решение с подкрепата и одобрението, които Путин уж е получил от големите незападни държави на срещата на върха на ШОС в Самарканд. Всъщност обаче е по-скоро обратното. Путин е получил сигнал от големите незападни държави да приключи възможно най-скоро и да спре да говори от името на целия не-Запад, като го очерня със слабостта и некомпетентността, демонстрирани от Русия, която се обяви за военен и политически авангард на незападния свят.

Фактът, че Китай има въпроси към Русия, рядко излиза в публичното пространство, но в Самарканд той се появи дори на сайта на Кремъл. Такива неща се съгласуват предварително и е малко вероятно Кремъл да включи неизгодни за себе си редове в официалния доклад без настояването на Китай.

Що се отнася до централноазиатските съюзници, Путин е видял намаляване на пиетета от тяхна страна. Посещението на срещата на върха на Г-20 в Бали би донесла още повече неприятности. Там, както и в Бризбън преди осем години, незападните лидери ще трябва да избират между разговори с Путин и западните си колеги с предсказуем резултат.

По всичко личи, че времевият, човешкият, материалният и дипломатическият ресурс на „специалната операция“ са на изчерпване и Путин прави решителен ход, за да я прекрати възможно най-скоро, фиксирайки печалбите и загубите. А ако не успее да я завърши, да прехвърли вината върху другите и да превърне собствената си инвазия в отбранителна война с надеждата, че това ще се стори по-легитимно на гражданите и ще му развърже ръцете за всякакви решения. Проблемът обаче е, че опонентите на Русия не смятат, че сегашната Русия има право на каквато и да е печалба в тази война.

Партията на войната и партията на специалните операции

От самото начало на войната основният конфликт във властта в Русия не е между партията на мира и партията на войната – гласовете против войната и дори в полза на компромиса бяха бързо накарани да замлъкнат. Конфликтът бе между партията на войната и партията на специалната операция. Те също така могат да бъдат наречени и партии на лесния и трудния успех или на професионалната и народната война.

Партията на специалната операция се е ръководеше от опита на Русия в Южна Осетия, Крим и Сирия и е била настроена на това, че професионалистите са онези, които трябва да воюват и да постигат успехи. Войната трябва да остане в периферията на националния живот, а страната като цяло да живее както обикновено.

Представителите на партията на войната смятаха, че нахлуването в Украйна трябва напълно да промени икономическия ред в страната, нейния елит, културен живот и дори ежедневието. Руснаците трябва да се превърнат в мобилизирана нация. Партията на войната искаше да изхвърли от ръководството на страната и от информационното пространство не само партията на мира – тя беше унищожена веднага – но дори и партията на най-скромния компромис или условната партия „да живеем сякаш няма война“.

По парадоксален начин партията на войната искаше същото, което искат радикалните критици на Русия на Запад. Населението на една страна във война да не живее нормален живот, ерата на руския консумизъм да приключи, консуматорското общество да бъде премахнато, бизнесмените да бъдат лишени от собствеността си, а руснаците да спрат да пътуват в чужбина.

Вторият парадокс на тази конфронтация е, че партията на войната, която се смята за по-патриотична от всички останали, има най-малка вяра в руския народ, който уж се нуждае от голяма война и голяма беда, за да прояви най-добрите си качества. А извън екстремните изпитания той не отговаря на очакванията на идеолозите на великата и изключителна Русия. Очевидно тези идеолози дори ревнуваха руския народ към украинския, който благодарение на руското нашествие получи тази голяма обща беда и наистина прояви воля и героизъм, докато руснаците потребяваха, сякаш нищо не се е случило.

Дълго време на висшето руско ръководство му се струваше изгодно да запази привидната нормалност на живота, а пазарната икономика и потребителското общество изглеждаха най-добрата гаранция за преодоляване на санкциите. Сега това може да се промени.

Човекът на специалните операции

Руските официални лица доста често казват това, което наистина мислят. Когато Путин твърдеше, че Русия не е във война с Украйна, а провежда там ограничена специална операция, в неговата координатна система той не лъжеше. Русия воюваше с част от силите си, не удряше всички цели наред, избягваше масираните бомбардировки и, най-вече, не включваше наборната си армия.

Думата „война“ предизвиква в съзнанието на средностатистическия руснак, сред които е и Путин, образи от филмите и хроники за Втората световна война. Затова на руското ръководство все още му се струваше, че прави нещо различно, въпреки че последиците от специалната операция все повече заприличваха на тези кадри.

Доскоро Путин можеше да бъде наречен представител, ако не и лидер, на партията на специалната операция. След като разруши всички предишни баланси в елитните групи, той продължи да балансира върху руините на апарата между останалите. Целият му бекграунд на човек от специалните служби го подтикваше да избере „специалната операция“ пред войната. В края на краищата това е основният начин на действие на специалните служби: докато народът живее мирно, професионалистите си вършат работата.

Инвазията в Украйна беше наречена специална операция, а не война, защото не беше предвидено да продължи с години. Виждаме, че във всякакви ситуации Путин не мисли с години, а именно в мащабите на специалните операции, които обикновено са пресметнати за максимум няколко месеца. Такава беше специалната операция за идването му в Кремъл на границата на 1999-2000 г., операциите по унищожаването на НТВ и ЮКОС, „операцията приемник“ през 2008 г., завръщането му на власт през 2011-2012 г., анулирането на президентските мандати и дори втората чеченска война и присъединяването на Крим – всичко това бе извършено във времевия хоризонт на специална операция с продължителност до половин година. Няма никакво съмнение, че графикът за нахлуването в Украйна е бил изчислен по подобен начин – това беше открито намекнато от много представители на властта.

Шестмесечният хоризонт беше достигнат през лятото, а успех нямаше и това само по себе си провокира търсенето на нови решения отвъд рамките на „специалната операция“. Но дори когато на фронтовете започнаха да се появяват очевидни трудности, Путин не бързаше да издигне войната до самия връх на руската държавност и да я разпростре върху цялото руско общество, оставяйки я в оперативната периферия.

Начинът на действие на Путин след неуспехите на фронтовете е подобен на начина, по който той реагира на пандемията. Когато през април 2020 г. стана ясно, че Русия също ще бъде засегната, Путин просто прехвърли борбата с нея на регионално ниво. По същия начин отначало се опитваше да даде мобилизацията на регионите, от които се искаха регионални доброволчески полкове. Тогава имаше губернаторски локдауни, а сега – губернаторски мобилизации.

Поражението от украинската армия при Харков стана пролог към победата на партията на всеобщата мобилизация и народната война. Това поражение можеше да наложи отлагане или изобщо отмяна на референдумите за присъединяване на завзетите територии към Русия. В крайна сметка да загубиш част от собствената си земя е много по-голям позор, отколкото да загубиш част от чужда земя с неопределен статут.

Но Путин взе противоположното решение, което прилича на почти мистичен опит да развали злото заклинание. Общоприетата масова представа на руснаците за собствената си история допуска, че Русия все пак може да има военен неуспех, когато воюва с малки сили извън собствените си граници, но винаги печели народна война на собствена земя. Оттук и простичкият похват: нека направим завладяната земя юридически наша, още повече че е била наша, и победата ще бъде наша.

Предложение и заплаха

Юридическото преоформяне на завладените територии като руски едва ли ще спре ударите срещу тях, но ще помогне на Кремъл да реши няколко конкретни проблема. Превземането на цели региони на друга държава с малки сили изисква сътрудничеството на голям брой представители на местното население. Това е налице в окупираните части на Украйна, както има и определени проруски настроения, макар и в много по-малка степен, отколкото Москва се е надявала, когато е започнала инвазията. Точно както има пасивен сценарий да останеш на работа при каквато и да било власт, независимо дали си учител или полицай.

След отстъплението край Харков това сътрудничество вече няма да го има в предишните мащаби, освен ако напускането без евакуация на собствените си цивилни не бъде компенсирано с нещо впечатляващо – например с демонстрация на сериозността на териториалните намерения.

Другият проблем е, че за половин година война се натрупаха доста откази на служещи по договор в армията с мотива, че участието във военни действия на чужда територия не е част от договора. Сега това възражение ще бъде невъзможно. Ще бъдат премахнати и много други формални пречки.

Преди украинската контраофанзива край Харков имаше надежда, че достигналата лимита си във времето „специалната операция“ ще замре на достигнатите граници поради изчерпване на ресурсите на двете страни. При това Украйна и Донбас щяха да си разменят местата. Възползвайки се от факта, че конфликтът официално не е приключил, Русия щеше да държи Украйна под прицел, щеше да й пречи да се развива, запазвайки в нея военните форми на живот и превръщайки я в подобие на огромен, полуобсаден Донбас. След контраофанзивата и не особено успешната „губернаторска мобилизация“ това вече не може да се очаква.

Сега преоформянето на завзетата украинска територия в руска, независимо от вътрешноукраинските регионални граници, може да се разглежда като предложение да се спрем на тази граница поради изчерпване на всички лимити на специалната операция.

Руските говорители – колкото по-войнствени са те, толкова по-често – заявяват, че целите на специалната операция ще бъдат постигнати при всички случаи. Удобството на тази формулировка се състои в това, че самите цели са толкова размити и неопределени, че могат да бъдат коригирани в движение. Ако не се е получило да бъде превзета цяла Украйна, може да се ограничи до юга и изтока. Ако и това не стане, може да се ограничи до териториите на Донецка и Луганска област. Ако и там няма успех, както изглеждат нещата сега, може да се ограничи до това, което има, като повиши статута на плячката до нови руски региони. В края на краищата главната цел е не толкова самата плячка, колкото възможността и решимостта тя да се придобие – да се покаже, че с Русия шега не бива и че тя има право.

През последните седмици и това виртуално постижение бе почти изгубено. За да си го върне, Путин отново вдига летвата с надеждата, че другите ще спрат и няма да се катерят толкова високо. Ако отново сгреши, ще му се наложи да доказва, че и този път не е блъфирал, и вероятно да го направи по още по-разрушителен начин.

Превод Dir.bg

Статията е публикувана ТУК >>>

Източник: dir.bg

Коментари

Коментара

loading...







There is no ads to display, Please add some

Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар