На Радев хем му се иска, хем не му стиска

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:
Крайно време е президентът да спре да играе на дребно и да използва едно от силните си оръжия – инициирането на референдуми Изборите за Европарламента и местната власт за пореден път показаха, че засега е много трудно Бойко Борисов да бъде победен.

Парадоксалното е, че ГЕРБ показва видими признаци на упадък. Но просто няма кой да се възползва от тях при хилавата политическа физика и на десните, и на левите му противници. Затова толкова често погледите на онези, които търсят противотежест на властта, се насочват към фигурата на президента.

Противниците на Борисов искат някой да му отправи истинско предизвикателство – и политическо, и институционално. Партийната опозиция е очевидно неспособна да застраши сериозно доминацията на ГЕРБ. Парламентът е подчинен или купен, съдебната власт – здраво контролирана. Кой остава? Ами, президентът. Конституцията обаче казва, че държавният глава „олицетворява единството на нацията”. С други думи, той трябва да стои настрана от политическите спорове. Румен Радев, който близо 3 години заема поста, неизменно се придържа към тази трактовка и отговаря на критиките, че е партийно пристрастен с тезата: „Аз съм равноотдалечен от всички партии”.
Много хубаво, но това не означава, че онези 2 милиона избиратели, които го подкрепиха през 2016 г., биха му дали и втори мандат, за да наблюдава като сфинкс как политиците вилнеят необезпокоявани. Тъкмо обратното. Мнозина очакват от него активна политическа позиция, при това конкретно срещу управляващите от ГЕРБ. И Радев много добре знае това. Знаеше го още преди 3 години, когато влезе с подкрепата на БСП в надпреварата за „Дондуков” 2. На Корнелия Нинова, тогава едва закрепила се като лидер на левицата, й беше необходима голяма изборна победа.
Решението й да подкрепи външен на политиката човек вместо партийна фигура беше изключително рисковано, но се отплати – Радев спечели с над 800 хиляди гласа преднина пред кандидата на ГЕРБ Цецка Цачева. Без да има задкулисни договорки. Макар че впоследствие Борисов&Ко се опитаха да внушат, че едва ли не управляващите са отстъпили президентството на социалистите. Няма политик по света и у нас, който да е толкова глупав, че да даде на своите заклети врагове един от най-важните и авторитетни постове в държавата.
Борисов не е глупав, а и практиката е показала, че той говори, че е дал нещо на някого, само когато не са му стигнали силите да го вземе или запази за себе си. Тази схватка, която Радев спечели с подкрепата на БСП, предопредели веднъж и завинаги състоянието на постоянна конфронтация, в което се намират ГЕРБ и президентската институция. Борисов така и не се примири със загубата, която претърпя през 2016 г. Той обаче не желаеше да влиза в пряк сблъсък с новия президент и остави на партийни фигури и депутати като своя бивш партиен заместник Цветан Цветанов да водят битката с Радев когато и където се налага.
Стълкновенията започнаха още в началото на президентския мандат, след като държавният глава активно се намеси в подготвяната сделка за нови бойни самолети за Военновъздушните сили – стратегическо държавно решение с важни геополитически последици за десетилетия напред. ГЕРБ веднага отвърна на удара, като създаде парламентарна комисия, която да проучи дали Радев е оказвал натиск за избора на шведски изтребители „Грипен”. Това беше първият залп в една политическа и институционална война, която продължава и досега. Две години по-късно държавният глава е единственият дразнител, от когото ГЕРБ не може да се отърве.
Нерядко успява да изкара от кожата и самия Борисов. „Румен Радев е опозиционен лидер, който не е казал една добра дума за държавата. Злобата и омразата му до такава степен преливат, че не е нужно да коментирам един опозиционен лидер!”, развилня се премиерът, след като президентът наскоро се изказа снизходително за хвалбите му по повод международния кредитен рейтинг на България. А преди говореше, че с държавния глава са „първи цигулки, които свирят в една тоналност, за доброто на България”. Неприятностите ги причинявали „беквокали” като Цветан Цветанов. Така че Радев определено се научи да удря Борисов, така че да го заболи.
Въпросът е: какво следва от това? Словесните престрелки между президента и управляващите станаха толкова чести и банални като съдържание, че вече дори не предизвикват особен интерес (освен ако герберите не го заплашат с импийчмънт, както направиха в началото на годината заради позицията му по кризата във Венецуела). От сблъсъците им не произтича нищо съществено за обществото – само леки вълнички в застоялото блато на българската политика.
Тресавището обаче се нуждае от нещо повече – от същинско цунами, което да го разтресе из основи. Тук обаче Радев се проваля. Нищо от това, което държавният глава е подхванал, не е довело до сериозни политически последици, които да разстроят статуквото. Радев постоянно организира срещи, консултации, форуми, дискусии, кръгли маси и какви ли не други говорилни, на които разни хора, подбрани по неясно какви критерии, се разсипват от приказки за това какво трябвало да се направи, за да потръгнат нещата в България. След което темата заглъхва без резултат.
И то не само защото правомощията на президента са мижави, но и защото той няма навика да поддържа една тема достатъчно дълго време, за да намери тя място в дневния ред на управляващите. Още миналата година например Радев започна консултации за избора на главен прокурор. След като проведе срещи със заинтересованите лица, темата бе забравена. За да се стигне до отказа на президента да подпише указа за избора на Гешев за нов главен прокурор, отново с неясни мотиви.
По същия начин протече дебатът за изборния процес. На него се отзоваха куп членове на ЦИК, които със задоволство обявиха, че изборите у нас преминавали перфектно. Изпълнителната и законодателната власт не му обърнаха внимание и никакви пороци в Изборния кодекс не бяха отстранени. Сега Радев се кани да провежда подобен форум и за промени в конституцията, засягащи съдебната власт. Ветото, което налага по различни закони пък, лесно бива преодолявано в парламента дори когато е добре мотивирано.
Затова е крайно време Радев да спре да се занимава с политика на дребно и да смени радикално тактиката, като се обърне към онези, които го поставиха на поста му – неговите избиратели. Ако действително иска да промени „политическата среда”, съдебната власт или нещо друго, което смята, че спъва развитието на страната, трябва да използва легитимността, която му осигуриха онези 2 милиона, гласували за него през 2016 г., и да започне да инициира референдуми, каквото право му дава законът.
След като предшественикът му Росен Плевнелиев го направи, въпреки че беше издигнат от ГЕРБ, значи и той може. Даже има повече основания, тъй като Плевнелиев беше част от статуквото, на което Борисов е гарант, а Радев претендира, че иска да го разбие.
При всички случаи на управляващите ще им е по-трудно да игнорират безпардонно искането за произнасяне на гражданите по различни въпроси, особено ако те са от голям обществен интерес. И не могат да го правят постоянно.
До края на мандата на Радев остава още малко време, за да реши той по какъв път да поеме. Онзи, по който върви досега, не го прави полезен за обществото.
Людмил Илиев, „Сега“

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Вижте още
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар