Проф. Боян Дуранкев: За 30 години – 72 000% инфлация

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вместо да надградим изграденото до 1989-та, го разрушихме.

При 6 процента годишен ръст, след 20 години ще стигнем сегашния стандарт на ЕС

Честването на един национален юбилей обикновено е празнично събитие, отбелязващо раздяла със старото и раждането на новото. Типичен пример в историята са Освобождението и Съединението. 10-ти ноември 1989 г.,за разлика от всички други национални празници, се отбелязва като нещо започнато, но недовършено. Затова не е национален празник, а само се отчита разстоянието на изминатия път в посоката към целта.

1.Откъде тръгнахме?

Отправната точка на прехода бе „реалният социализъм“. Няма нещо по-пъстро от това понятие, което зад прилагателното „реален“ прикриваше в различните страни освен елементите на социализма, също така и елементи на капитализъм (Унгария, Чехословакия и др.), на феодализъм („жителството“ в България, в СССР и др.), на робовладелско общество (Албания, Румъния и др.). Но това, което се мъчеше, но не успяваше да прикрива, беше че „реалният социализъм“ не е много, много научен социализъм, че в центъра на властта имаше наследствени династии и геронтокрация, че „изкривяването“ на обществото на „равните възможности“ ставаше чрез облагите за „правоимащите“ и преследването на „различно“ мислещите, че отсъстваше „гласност“ и откритост. Така, че който твърди, че преди е имало „истински социализъм“, нека си помисли още един път!
Естествено,

едно несправедливо общество не може да бъде вечно

Затова дойде „перестройката“ на Горбачов, затова и (с благословията на „големия брат“) в България се стартира началото на прехода, започвайки с дворцовия преврат срещу Живков и неговата свита.

И така, преди 30 години бе положено „Началото на прехода“. Стартовата база на промените завари България в горната подгрупа на средноразвитите страни със сравнително висок индекс на човешкото развитие – типични за една индустриално-аграрна страна; с нараснало почти до 9 млн. души население, образовано във висока степен; със силно развита материално-техническа база, ориентирана за дългосрочен внос-износ в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ и т.н.
Бъдещето на „прехода“ в онези години, да припомня на забравилите, бе възможно в две посоки: или „повече социализъм“ и преход от държавна към обществена и лична собственост, повече справедливост, солидарност и свобода; или „връщане към добрия стар капитализъм“, наричан за краткост „пазарна икономика“ и съответстващата й демокрация.
Историята избра втория път: преход към „пазарна икономика“ и „демокрация“. В България – за разлика от някои други бивши социалистически страни – бе предпочетено да се осъществи прехода по мъчителен и трънлив път.

В началото бе „разграждането на системата“

(а не словото и мисълта). Именно, вместо „надграждане на изграденото“, бе осъществено неговото разграждане: първо, чрез силно присъствие на реститутите и техните наследници в самонаричащите се „демократични сили“, сякаш всичко преди 1944 г. е вървяло по мед и масло; второ, чрез вандалска приватизация, осъществявана „законно“ чрез различни форми на лично обогатяване – компенсаторки, нарочна обезценка на активи, уж масова приватизация и т.н.; трето, чрез „пълно скъсване“ на икономическите връзки с другите бивши социалистически страни (за което най-голяма вина носи Русия), което породи спиране на производството в стотици предприятия и предизвика масова безработица.

2. Докъде стигнахме?

Първата половина на прехода – за около 15 годишен период – България успя да осъществи „разграждането на старата система“ и трансформирането на икономическата власт на държавата в икономическа власт на близки до центъра на бившата комунистическа партия (прословутите „куфарчета“ и предаването за „управление“ на предприятията и ограбването на външнотърговските дружества), реститути, приватизатори, бандитски рупировки, „чевръсти“ политици, външни инвеститори. И ако наличните основни фондове през 1990 г. (създадени с труда на цялото общество!) са били в размер на 140 405 600 000 лв., или по 15 600 лв. на всеки един български гражданин, то именно процесите на прехвърляне на собствеността автоматично превърнаха някои в мултимилионери, а други оставиха без пукнат грош!

Сега ще дам малка гатанка на всички, които имат желание да смятат: според НСИ индексът на потребителските цени за месец септември 2019 г. спрямо месец януари 1991 г. e 272196.4%, т.е. инфлацията за 30 години е 72096.4%
Та въпросът ми е:

колко е загубил всеки български граждани

ако не е получил своя дял от 15 600 лв. в началото на периода? Главозамайващи суми, доказващи какъв пладнешки грабеж е осъществен под маската на „прехода“; „политиците-преходниците“ са лъгали като разпрани! Сега може да се разбере, че някои са завършили своя „преход“ доста по-рано от другите – живеят отдавна в „царството на свободата“! Ще посмее ли някой да отвори „досиетата на прехода“?!
Но „приватизирането“ на икономическата власт и прехвърлянето й в ръцете на новобогаташите не води до изграждането на „пазарна“ икономика. Всъщност „пазарна икономика“ означава всеки да се стреми да предложи на пазара това, от което имат нужда хората; на цена, която отговаря на разноските; във време и място, където е удобно на купувача; с точна информация за качествата на продукта. Обратно,

българите получиха това, което носи максимална печалба

а не онова, което е качествено (снижаването на качеството чрез заменки е печелившо!); на цени, които обикновено са по-високи от аналозите в други страни; с „крива“ информация, която нагло лъже потребителите.
Освен това, аксиома за пазарната икономика е всеки да живее според количеството и качеството на благата, които предоставя на пазара, а не според ренти, собственост и наследства; пазарната икономика не означава щедри „дарения“ за изграждането на къщи за гости, субсидии за производители, щедри европейски фондове за олигарси; обществени поръчки за кръговете на корумпирани политици и т.н. 30 години след началото на „прехода“ може определено да се твърди че „пазарна икономика“ в България няма! Какво има ли? От едната страна, има микс от олигархия, местни „владичества“, криминални богаташи, политическа корупция; от другата страна, има унижени и оскърбени, както бедняци. България е водеща в ЕС по „лошия показател“ през 2018 година, като под линията на бедност от 351 лв. са около 1,5 млн. души.;

над 40% от децата живеят в лишения

Та ако в България няма типична „пазарна икономика“, то има ли „демокрация“? Това е въпросът! Защото такава степен на неравенство между новобогаташи и бедни в тази страна не е било 1 338 години! И такъв дял на открито и прикрито бедни не е имало никога, как тогава някои да не си мечтаят за недемократичните (но небедни) времена на Живков?!

Но „като няма прокопсия, плюл съм в тази орисия!“, твърдеше Яворов; съветът му последваха почти 2 млн. души. Ако през 1990 г. населението на България е било 8 990 800 души, през 2018 г. е останало 7 000 039 според НСИ. Към 1 млн. души са се отправили нагоре, не само по „естествени причини“, но и поради влошените (за тях) условия на живот. Други около 1 млн. души са се отправили „с цървули по дивия Запад“, където няма да срещнат каубои, но ще намерят по-добра и по-високо платена работа, по-спокоен живот, по-добро бъдеще за своите деца.

Така че най-бедната страна в ЕС се е превърнала в щедър донор на работна сила за другите страни-членки и за САЩ. За всеки от своите граждани – от раждането до към 20 годишна възраст – българската държава е инвестирала към 20 000 евро; или към 20 млрд. евро;

пропуснатите ползи заради непроизведения БВП

на човек са 6 309 евро(последните съпоставими данни са от 2015 г.), или 252 360 евро за 40 години, или поне 252 млрд. евро от всички напуснали своята родина. Съпоставете го с получените чисти еврофондове (реално получени минус нашата вноска) и ще пресметнете каква „печалба“ има България!

Има, все пак, и нещо хубаво в цялата картина. Това е че благодарение на прословутото българско упорство, на факта че сме в ЕС и че нашите мигранти оттам те забравят близките си тук, България взе да се връща в средната подгрупа на средноразвитите страни. По Индекс на човешкото развитие сме дръпнали напред до 51-во място , но пред нас са все още Бахрейн, Чили, Русия, Черна гора и т.н. Все пак, мърдаме!

Да обобщим. 30-те години преход не позволиха нито да се изгради „пазарна икономика“, нито да се достигне приемливо качество на демокрация. затова и тези три десетилетия не са повод за празник и фойерверки, а за дълбоко осмисляне както на грешките и препятствията, така и на пътя напред.

3. Накъде отиваме?

При обща характеристиката на нашата страна, ако използваме общоприетите понятия, в момента България е типичен пример за третичен периферен капитализъм.
Една екстраполационна прогноза подсказва, че при 3% икономически растеж ще достигнем средното ниво БВП на ЕС от 2015 г. след малко по-малко от 50 години, някъде към 2065 г. Но ЕС от 2015 г., а не от 2065 г.; ако е от тогава, то и 100 г. може да се окажат малко…
Една нормативна прогноза, ако си позволим да мечтаем за растеж от 6% средногодишно (с инвестиции и от ЕС), обещава към 2040 г. да наближим средата на ЕС (пак от 2015 г.). Но за целта и ЕС трябва да се промени, пожелавайки реална кохезия в обозримо бъдеще; и България ще трябва да предложи друг стандарт на живота на младите свои хора; и „бизнесът“ ще трябва да промени съотношението „печалби- заплати“ в посока на втората част. Mission: Impossible, би казал Том Круз, но пък си заслужава да се помисли!

Има ли лечение за мрачните прогнози

за България? Животът е по-богат от всякакви предсказания, така че едно „балканско чудо“ не е абсурдно. Има едно прекрасно правило, записано върху една жълта сграда: „Съединението прави силата“. В момента българското общество е фрагментарно, то не е „общество“. На всички последни избори най-голямата част от хората са от партията на „Голямото негласуващо мнозинство“ (по думите на Ричард Никсън) – тези, които не вярват в баналните приказки за демокрация. не може да има обединение и съгласие при положение че всички граждани не се приобщят към управлението на своя район, град, регион, страна, съюз. така че най-доброто лекарство – макар и много дефицитно – е демокрацията. разбирана не като гласуване на 4-5 години, а като съучастие в общите дела и справедливо разпределяне на създадените блага. Иначе нито Живков, нито Борисов, нито Тръмп, може да ни оправи – сбогом на глупавите илюзии!

Източник: standartnews.com

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some
Вижте още
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар