Психологът доц. Димитров пред Dir.bg: Гневът и страхът стават доминиращи при изолирания човек

Главните новини
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Всяка четвърта жена в България е жертва на домашно насилие, а всеки трети човек е ставал свидетел или познава някой, пострадал от насилие в дома си, сочи зловещата статистика у нас. Потърпевшите не търсят помощ от самото начало – вярват, че нещата ще се променят.

Не винаги обаче жертви на домашно насилие са жени. Децата също са пострадали, дори само когато са били свидетели на акт на домашно насилие. Понякога мъжете – и млади, и възрастни, също търпят насилие в дома си.

На всеки две седмици една българка издъхва от насилствена смърт, а всяка пета жена, която е станала жертва на изнасилване, е била убита. Според неправителствените организации държавата продължава да бори домашното насилие като „сезонен туризъм“, а не с целенасочена политика.

За причините, последиците, за болката и защо не трябва „всеки сам да си преценява“ пред Dir.bg говори преподавателят от Софийския университет и доктор по социална психология доц. Николай Димитров.

През последната година случаите на домашно насилие, завършили фатално, се увеличават. Може ли да говорим за пандемия в пандемията?

Пандемията преобърна с главата надолу нормалното ни ежедневие и повиши несигурността не само за бъдещето изобщо, ами и пречи и на най-непосредствените ни планове. Заедно с няколкото други кризи, които произведе или с които съвпадна – икономическа, социална, в България – и политическа, ако щете, постави пред изпитание всички ни, буквално ни потопи в казан от врящи емоции, и то – негативни: страх, тъга, недоверие, усещане за самота, неразбиране, естествено – завист, ревност и гняв. Повиши се злоупотребата с алкохол, като търсен начин за справяне.

Но гневът, например, съвсем не е нещо вредно или пък безполезно, в някои ситуации, особено когато има реална заплаха, той ни помага да защитим себе си и обичните си. Много често, обаче, от адаптивен механизъм за справяне с най-сложните, най-трудните обстоятелства в живота, той се превръща в проблем, особено когато е съпътстван от агресия или особено насилие. Насилниците обикновено са мъже, а жертви стават по-слабите – децата и жените. Но това не е абсолютно правило – жени също може да проявяват насилие и тормоз. Също към по-слабите – децата. Но и към мъжете си. В последния случай много по-рядко говорим за физическо насилие. И по тази причина и много по-рядко го разпознаваме като насилие или тормоз. Друг момент е, че подобни случаи се прикриват още по-старателно, особено от жертвата, тъй като обществото далеч няма да е толкова съпричастно и да подходи със съчувствие, даже напротив – много по-вероятно е един мъж, жертва на тормоз, да стане обект на подигравка.

Какви са причините за увеличаващата се агресия, и то – в рамките на семейството или фамилията?

Ако говорим за пандемията – основното напрежение идва отвън: изолацията и усещането за липса на контрол, преживяването, че нещата не се случват както очакваш, че нещо ти е отнето, че някой ти отнема неща, които допреди това си имал, повишава тревожността, повишава и агресията. А когато си практически затворен в една група – семейството, най-близкия си кръг роднини и приятели – естествено, че тези драстично интензифицирани емоции ще бъдат преживявани, в рамките на тази група. И нейни членове ще бъдат и тези, които ще станат техен обект. Особено ако биват разпознавани като създаващи проблеми, или са просто „удобни“ за разтоварване на напрежението. Но подобни неща са се случвали винаги. Например, домашното насилие се увеличава по празниците и по време на отпуски. Точно защото хората прекарват повече време заедно, следователно – има много повече възможности жертвата „да си го изпроси“.


Снимка: iStock by Getty Images

От една страна – българското общество е традиционно патриархално и традиционно водещата роля е на мъжа, престижният пол е мъжкият, одобряваното поведение е мъжественото, с типичните му прояви: смелост, сила, арогантност, ако щете. Респективно – жената, освен че е слаба – и физически, и психически, че и слабохарактерна – трябва да е покорна, скромна, тиха. Все още, например, е широкоразпространено схващането, че ако в едно семейство нещата не вървят, отговорна за това е жената – или защото има пряка вина да предизвика разпада, или защото не е положила достатъчно усилия той да не се случи или да го спре.

Медиите играят ключова роля в създаването на социални норми – киното, рекламата, телевизията. Съвременните медийни модели са на мъже-герои, които взимат решенията, самоуверени и доминантни. Жените са показвани изплашени, нуждаещи се от закрила и напътстване, некомпетентни. Освен това – така популярните и така спорни индийски, и особено турски сериали, например, налагат образци на взаимоотношения между половете, които бяха станали чужди на нашата традиция, а съвсем не са безобидни.

Проверете, ако имате близки в Турция, за една особена промяна в турските телевизионни и кино-филми, видеоклипове, ако щете, за последното десетилетие. Преди типично действието се развиваше основно в града, засягаха се теми за равенството между половете, за романтичната любов, за еманципацията на жените, а ако присъстваше забрадена жена – обикновено беше в комична роля. И ако не осмивана или порицавана от останалите, то поне – обект на умиление: съседката клюкарка, добродушната баба с изостанали разбирания. Нещо, което може да видим на село и у нас.

Традиционните патриархални взаимоотношения в турските сериали, обаче, по правило бяха обект на критика. Сега съвсем не е така – забулената жена вече е носител на добродетелта, тя е вече изразителят на „нормата, към която трябва другите жени да се стремят“, добрите вече са неизменно носители на традицията, лошите са носителите на „покварата на чуждото“, добрата жена, освен забулена, е покорна, тя е домакиня, която се грижи за добруването и уюта на мъжа и децата си. И ако в самата Турция това е вече целенасочена държавна политика, подобни взаимоотношения, отдавна не са традиция в България, и връщането им като позитивни модели на поведение през медиите със сигурност не е полезно.

По-лошо е, че няма контра-модели. Защо телевизиите излъчват едното, а не създават или излъчват другото, е ясно – по финансови причини. Но турските сериали са повече любопитен, но не основен проблем! Много по-голям са медийните продукти, насочени към по-младите, родната чалга-култура, която наложи и поддържа като успешни образите и поведенческите модели на мутрата и мутресата (респ. плейбоя и плеймейтката), като норма, като предпочитана мъжественост и женственост, а типичното им поведение и взаимоотношения – като нормални, като очаквани, желани.

Изолацията и страхът, породени от пандемията от Ковид, променят ли психиката и доколко?

Разбира се. Хората реагираме на събитията около нас. Естествено – на всекиму се отразяват различно. Зависи, най-просто казано – от начините, по които отделният човек реагира, и от индивидуалните му възможности да се справя. Хората сме адаптивни, но ситуацията съвсем не е безобидна и няма да ни се размине бързо, дори и изведнъж всичко да свърши с едно щракване на пръста. Мнозина загубиха близки и това не е стандартна загуба – тя отключва много други, нетипични съпътстващи емоции, различни от тъгата, включително много силен и много устойчив гняв към всичко и към всички, включително и към себе си, търсещ отговора на „Ами ако…?“.

Така или иначе – повечето хора сме много повече еластични, отколкото пластични, и когато всичко приключи, ще се върнем към състоянията, в които се чувстваме добре, в „зоната си на комфорт“ – както му казват някои. Тук, естествено, големите въпроси са: кога и как ще приключи всичко, защото от това ще зависи дали ще може да се върнем към предишните си състояния и дали пък няма да сме привикнали към нещо, което изначално ни е било чуждо. Но докато живеем в нетипична ситуация, е разбираемо и да реагираме по парадоксални начини.

Изолацията ни прави обедняващи не само духовно, но и емоционално, ние нямаме не само пространство, но и поводи да изразяваме кой-знае колко богат спектър чувства. Доминиращи стават гневът, но и страхът: да не загубиш нещо (свобода, работа, достойнство) или някого (близък, роднина, приятел). И когато изведнъж го загубиш – отново на преден план излиза гневът. Оставям настрана тежката патология, която може да бъде отключена от подобни травматични събития.

За жертвите на домашни насилници се пише и говори много. Но какво е отражението на тези токсични отношения върху децата?

Когато детето живее с насилнически модел в семейството си, има реална опасност да го приеме за норма и самото то да се стане насилник. Но децата са потърпевши и дори когато са странични наблюдатели. Когато насилието е пряко насочено към тях, те понасят и физическо страдание, но когато са свидетели на влошени отношения между най-близките си, те не само страдат заради проблема на средата. Понеже често не могат да разпознаят добре причините, много деца възприемат себе си като виновници. С подобна вина се живее много трудно. И много трудно се преработва. Още по-зле става, ако някой от родителите много удобно заживее също с тази мисъл, или даже я предизвиква и поддържа у детето си.


Снимка: iStock by Getty Images

Но, ето, тези дни отново имаше фрапиращ случай на насилие на деца върху деца. По една или по друга причина, какво се е случвало в отделните домове, ще остане тайна. Вероятно някои от тях са и от семейства, които много често преценяваме дори като „добри“. Много вероятно някои от родителите им да бъдат даже съвсем искрено изненадани от поведението на детето си. Но именно в това ще е и проблемът на тези деца: да, за тях са полагани грижи, не са били обект на насилие и агресия, живеят в тихи, спокойни семейства… Но отношенията са нездрави. Оставете, че може да липсва любов – по-страшното е, че липсва интерес, позитивна емоционална връзка между родителите и между тях и детето, домът се превръща в хотел, общуването е рутинно или пък делово, контактите са по задължение, отношенията са повече междусъседски, отколкото – семейни. И изведнъж настъпва някаква промяна – във външния вид, на успеха в училище, проявява се агресия към другите, просто защото детето търси внимание, приятелство, любов, които му липсват.

Може ли да се каже, че нагласите на българското общество са да толерира или по-коректно е да се каже да не признава за домашното насилие и да не съобщава за него? Тоест домашното насилие все още ли е тема табу?

Не ми се ще да влизам в дебатите за т.нар. Истанбулска конвенция, защото мнението ми е, че родните политици употребиха темата по възможно най-безобразния начин. Но пък тези дебати сякаш отвориха очите ни и започнахме повече да забелязваме насилието, особено домашното, около нас. Но това, че в големите градове нещата започнаха да стават по-видими, хората станаха по-чувствителни, съвсем не значи, че в малките населени места, в малките общности домашното насилие не продължава да е „в реда на нещата“.


Снимка: iStock by Getty Images/Guliver Photos

Да не говорим, че има цели етноси, в които неравнопоставените отношения изобщо, не само физическото насилие, са широко поддържана традиция, въпрос на изразяване на мъжественост и женственост (това, на което в социалните науки му казваме „джендър“ и което, апропо, няма нищо общо със сексуалността – както някои политици смятат). Та – да, има места, в които домашното насилие е съвсем в реда на нещата. Особено сексуалното насилие. Тогава то няма и как да бъде възприемано като нещо нередно, като нещо, за което трябва да се говори, още повече – да се съобщава на институциите и да се търси съдействие.

Мнозина са склонни да омаловажават психическото насилие – да кажеш на съпруга си „простак“ или на съпругата си „селянка“ – като че ли не се счита, като нещо абсолютно неприемливо. Защо?

Широко е схващането, че насилието трябва да е свързано с физическа болка. Ние сме култура, която не обръща внимание на психическото страдание, до момента, в който не стане дума за заболяване и не го етикетира като „лудост“. Ако не си доказано луд, значи нищо ти няма и просто се лигавиш. И тук идва и другото „сочене с пръст“ – че си „тънкообиден“, „нежна душа“, „не носиш на критика“ или пък „на майтап“. Изобщо, в нашата култура (ако трябва да бъдем точни – от сравнително скоро) думите нямат тази сила, каквато са имали преди – ние вече с много лека ръка боравим с тях, навремето хората много са внимавали и са си пазили най-тежките обиди и най-тежките клетви само за най-крайните случаи.

Докато днес „пустосваме“ с толкова лека ръка, че псувните са част от ежедневната ни лексика, обидите не се приемат за нередни, даже имаме и някакво твърде толерантно оправдание – че така намаляваме напрежението, разреждаме гнева. Това е така, естествено. Но пропускаме, че това разреждане, е също агресия. Само че вербална. И тя също предизвиква страдание. Да – като напсуваш другия шофьор, който ти е отнел предимство, той не те чува, а на тебе ти олеква. Опасното е, обаче, когато псуването „слезе от колата“, заедно с тебе, и докато се усетиш – си напсувал и жена си…

Каква е превенцията, за да не се налага всяка седмица да чуваме или четем новини за поредна жертва?

Няма само един-единствен правилен път. Толкова много неща трябва да се направят и в толкова различни посоки, но крайната цел е една – уважението към другия! Естествено, всичко тръгва от семейната среда. Ако детето наблюдава здрави взаимоотношения и уважение между родителите си, то ще гради здрави отношения и с партньорите си по-късно, ще ги уважава. Ако наблюдава насилнически модели, особено ако е жертва на насилие или тормоз, е много вероятно самото то да стане насилник, или много лесно да остане в ролята на жертва, когато порасне.

Агресия, включително и насилие, е имало винаги. И винаги ще има. Агресията, преживявана като бунт, като неспазване на норми, като вървене срещу правилата, е и много типична при съзряването на индивида, за заявяването му като личност. Но точно тогава младият човек има най-голяма нужда от коректив, за да може да отличи еманципацията от неприемливото поведение – от някой, който да му каже, че „Правото му да размахва юмруците си накъдето пожелае, свършва там, където започва носът на другия“.

Защо стана толкова популярно „Всеки сам си преценя“ – защото наистина го мислим, вярваме го, настояваме да си „преценяме сами“. Но в едно правилно функциониращо общество това няма как да бъде така. Естествено – основно човешко право и социална ценност е свободното изразяване на волята, но това няма как да е за сметка на чужди права. Ние в момента се държим като някакъв случаен сбор от хора, които по неволя са се оказали на някакво „не много приятно място“. Трябва да започнем да се държим като система, в която всички части работят в синхрон, в режим на взаимна помощ, взаимни очаквания и взаимно уважение към усилията. Така че – когато следващия път чуем от съседите да се носят псувни и викове за помощ – да не си казваме, че „всеки сам си преценя“!


Снимка: iStock by Getty Images

Безспорен коректив са и заетите в образователната система. За съжаление, през годините обществото ни прие тезата на някои по-шумни родители, че образователните институции – не само училището, а дори още детските ясли и градини – само трябва да образоват. Някои родители стигат даже още по-далеч, като се опитват и да наложат вижданията си и това как да става. Притеснително е, че и самите учители се примириха с това и изоставиха възпитателната си роля.

Трябва да започнем да внимаваме и какви послания идват от медиите. Например: преди 2-3 месеца имаше: „Мъж преби жена си и тъща си“. Което автоматично изпраща историята в полето на „А, това си е тяхна, семейна работа!“. А щом е бита и тъщата – нещата олекват още повече – нали знаем – на нея „винаги й е малко!“. Съвсем друго звучене има заглавие „Мъж преби две жени“. Тогава вече случаят излиза извън неприкосновеното „битово“, и става междучовешки, обществен въпрос.

Държавата има ли изградени адекватни механизми в помощ на жертвите на домашно насилие? Тоест работи ли системата?

Не. Но и не съм сигурен, че в някоя държава изобщо има перфектно работеща система. А това е едно от ключовите неща за справяне с проблема. Защото когато насилникът знае, че няма кой и как да го спре по адекватен начин, и когато насилваният знае, че няма кой и как адекватно да му помогне – нещата остават такива, каквито са. За съжаление – понякога завършват по най-ужасяващия начин.

Едно от най-важните неща е обучението на социалните работници в правилно разпознаване на сигналите за наличие на насилие, особено като се има предвид, че жертвите много често не само не съобщават за него, ами го и прикриват – от срам или от страх. Много често, дори и след като проблемът е бил разпознат, жертвите не получават необходимата подкрепа – за съжаление много социални работници не познават добре не само политиките, но и възможностите за институционално съдействие. А колкото по-рано се установи един проблем и колкото по-отрано жертвата получи подходяща подкрепа – толкова по-добре. Особено когато става въпрос за насилие над деца и млади хора.

Източник: dir.bg

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар