Родната казарма,нещо което днешните младежи никога няма да разберат

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Хайде малко спомени за казармата. Сори, момичета, беше неизбежно. Съжалявам и за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. 

Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с анаболни мускули и селски тунинг таралясници, които натискат по магистралата. Виновен ли съм, че наборната комисия ме определи като „годен за военна служба“?

Има мъже, които при война ще се скрият като мишки. Чувал съм дори зрели жени да казват: Аз моят син в казармата няма да го пусна (на война няма да го пратя). Представяте ли си? „Прощавайте, г-н капитан, ама мама не ме пуска“. Това мъже ли са?

А аз ще отида на фронта и ще умра за тая България бе! След третата рикия дори ще стана безсмъртен и няма да умирам, ами ще се върна жив от фронта. На Централна гара-София ще ме чакат с военна духова музика, цяла тълпа с цветя, дечица с плакати. Руса девойка ще ми закичи лявото ухо със здравец, а черна девойка по уста ще ме целуне бърже. Но мълчи, сърце!

Много по-прозаични изглеждаха нещата в онази неприятна плевенска пролет, когато остриган, уплашен и с възстари дънки прекосих КПП-то на родната казарма. Плевенската ранна пролет е студена като зима и като плевенска блондинка. ШЗО-то, брат, или „школник, забрави отпуските“. Първо, още цивилни ни пратиха в една стая, и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час една върлинеста и сипаничава особа преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мене ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Щото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.

В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка, на мокър шаяк и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на едно 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!

Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна, си мисля аз. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Дано не видим война, но наученото в казармата не се забравя. Никога.

От: Николай Коцев/Монитор/

Коментари

Коментара


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

One thought on “Родната казарма,нещо което днешните младежи никога няма да разберат

Вашият коментар