Смех! ГЕРБ вдигат д-р Менгеле-Майтапчийски за кандидат президент.

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Доц. Иван Илиев, университетски преподавател по старобългарски език, разпердушини хунтата и нейните „светила” в битката с коронавируса, сред които се откроява ген. Венцислав Мутафчийски, установи репортер на Narod.bg.

Ученият нападна професора, който в разрез с елементарната етика заплаши народа, че „ако ще измре”. Основателната критика на до. Илиев минава през разказа му за негова лична драма, свързана с разпадащото се обществено съзнание в територията под властта на ГЕРБ.

Ето пространния пост на университетския преподавател:

Налага се насред карантината против корона вируса да ида и да си взема детето от майка му, като мина през три области – тръгвайки от село Труд, Пловдивско, където живея, през Стара Загора, та до Сливен, където се намира бившата ми жена. Преди няколко месеца пуснах жалба срещу нея в сливенския отдел на службата „Закрила на детето”. Повтори се историята от времето преди развода ни, когато споменатите „закрилнички” на децата (във въпросната служба работят само жени) буквално се бяха подиграли с мен.

И сега ми написаха един пълен с глупости доклад, от който само ще цитирам заключението, че макар детето ми да било избягало от дома на майка си преди месец, нямало проблем сутрин да ходи самò на училище, защото последната го била наблюдавала от терасата (от която между другото има видимост само двадесет-тридесет метра, а училището е на половин километър), че детето не искало да ме вижда повече от два пъти в месеца и че аз съм бил заплаха за него.

При развода си замълчах, защото мнението на служителките от „Закрила на детето” на практика нямаше никакво значение за крайния изход на бракоразводното дело, но втория път се опънах и реших да се оплача и от тях на максимално висока инстанция. И от това оплакване официално нямаше резултат, но неофициално явно здраво са ги наритали в сливенската „Закрила на детето”, защото след това дори най-върлата феминистка сред тях, служителката Петрова, смени тона си на разговор с мен. Напук на твърденията на бившата ми жена и на споменатите защитнички, детето ми, затворено от месец в един двустаен апартамент, реве за мен по скайпа и крещи: „Гадове, пуснете ме да ида при тати!” – поради което майка му се принуди да ме моли да го взема при себе си за известно време.

Вече цял месец сме под карантина и всеки ден слушаме предупрежденията и заплахите на генерал професор Швейк (който е толкова генерал или професор, колкото е и вирусолог). Въпросната личност, само една седмица, преди да се възцари на сегашния си почетен пиедестал, твърдеше по телевизията, че нищо сериозно не ни заплашва.

След първата публична изява на Швейк, когато той се опита яко да ни наплаши от малкия екран, някои започнаха да го наричат „българския Чърчил”. А аз през нощта пуснах един постинг във фейсбук групата „Приятели на президента”, в който написах, че Швейк ще е следващият кандидат-президент на сегашната управляваща шайка.

И постингът беше споделен над 50 пъти, какъвто успех не бях постигал нито с научните си статии, нито със съкровената си поезия. Явно народът иска ’ляб и сеир, а не поезия или нàука! Преди седмица обаче за неприятна изненада на Швейк му се появи конкуренция в лицето на някакъв заекващ вирусолог, който две последователни правилни изречения не може да каже. Два щаба за борба с престъпността …, пардон, с епидемията от корона вирус (не знам защо всички в тая държава го пишат слято, а шефката на Института за български език изобщо не реагира), а както казва народът: „Много баби – хилаво дете!”

Тръгвам да си търся маска, защото иначе няма да ме пуснат през полицейските контролни постове до Сливен. Вчера излезе заповед всички покорни поданици на държавата да ходят маскирани като маймуни, макар преди това половината от „спецовете” в двата щаба да се изредиха да изказват противоречиви мнения по телевизията за епидемията и единственото, в което бяха единодушни, беше, че маските не помагат срещу вируса.

Влизам в аптеката, но там естествено маски не продават. Насочват ме към съседния магазин „Стоки по 1 лев”, където маските се продават за по три лева. Една бабичка преди мен харчи половината си пенсия, за да се запаси с комплект от 50 парчета, понеже на едро излизали на далавера.

Отивам до банката (селото ни е голямо и освен аптека има и банка), за да опитам да изтегля заплатата си, защото вчера не успях, тъй като токът пак беше спрял. Нареждам се на опашката отвън и чакам, но като гледам колко бързо се обслужват клиентите, ми става ясно, че и днес няма да успея. Охранителят на банката, който вчера ме ядоса, днес също се държи като лигльо и ни залъгва с глупости, когато го питаме какво става. Госпожата, която влезе последна, вече половин час не излиза.

Останалите от опашката също изказват гласно недоволството си. Вътре явно работи само една каса. Предлагам на една жена, която най-много недоволства, да влезем вътре и да поискаме сметка от шефката на банковия клон. Не очаквам да се съгласи, но след като ù казвам: „Ами ето, затова се подиграват с нас!” – явно засягам достойнството ù и тя тръгва след мен. Влизаме в сградата и се нахвърляме с думи върху лъжливия охранител. След като в продължение на няколко минути изливаме гнева си върху нещастника, отново излизаме навън и аз му заявявам, че докато не счупим някой от прозорците, явно ще продължават да издевателстват над нас.

Неочаквано на вратата се показва шефката на местната банка. Тегля ù и на нея едно конско със заплашителен глас и това се оказва добър ход, защото изведнъж вътре заработва и втората каса и опашката се раздвижва.

Отивам в кметството, за да си взема разрешителното за пътуване до Сливен. Там ми дават някакви празни бланки, без печат или подпис, които просто трябва да попълня с химикал и от които мога да си извадя на ксерокс по сто бройки и да обикалям, където и когато си искам. След още месец ще се окаже, че мнозина са го правили, за разлика от мен, защото при една проверка ченгетата установиха, че половината от пътуващите са измамници и лъжат накъде и по какви причини пътуват …

На другия ден, преди да тръгна на път за Сливен, чувам по новините, че заповедта за носене на маски е отменена (за да я възобновят отново след една седмица, после пак да я отменят и след месец на свой ред за трети път да я пуснат в действие). Горката бабичка, дето си купи 50 бройки! Жал ми е за нея. Тръгвам към Стара Загора, в посока Сливен. На границата между двете области няма жив полицай, защото по някаква идиотска заповед патрули има само на изходите от областните градове, но не и от областите. Бях се консултирал с един свой студент катаджия колко бройки от разрешителното ще ми трябват и той ми каза да си приготвя 3-4, но явно ме е заблудил, защото щом пред Стара Загора ме спират за проверка, искат да ми приберат единия екземпляр, а от другата страна на града има друго КПП, където ще ми вземат още един и така ще остана само с два, които ще трябва да оставя в Сливен.

Тоест на връщане няма да има какво да покажа в Зарата и няма да мога да се върна в Труд. Или поне така си мисля, защото съм наивен и глупав. През маската обяснявам на полицая, който страхливо стои на два метра от мен, за какво става въпрос и го питам как да изляза от ситуацията. Той се оказва разбран човек, което искрено ме изненадва, и ми връща разрешителното, като ме съветва да заобиколя и да мина по обиколния път, без да влизам в града! Оказва се, че ако мина оттам, мога да ида от Труд до Сливен, без да срещна никакви проверки. А ако обикалям по междуселските пътища, мога да пропътувам и цялата страна!

Идиотщина! Пристигам в Сливен и преминавам през същите процедури, като там полицаите са още по-строги и още по-страхливи, защото в града има доста болни. На връщане дори не си правят труда да ми вземат разрешителното, а щом през маската обяснявам къде съм ходил, те, чули-недочули, ми махат с ръка: „Давай, давай! Изчезвай по-бързо!” Боят се да не ги заразя. Минавам отново по обиколното шосе край Стара Загора и се връщам в Труд, Пловдивско, заедно с детето си. Вечерта по новините някакъв важен фактор от МВР обяснява, че за съжаление по влаковете превантивните мерки не били толкова ефикасни, колкото по пътищата, защото министърът на здравеопазването не бил заповядал на полицаите да контролират и там!? Смях в залата …

Болните и починалите от болестта се увеличават с всеки изминал ден, а карантината формално продължава. Президентът за щастие връща закона, който предвижда фашистки мерки за ограничаване свободата на словото и чрез който се цели да се тъпче народът. Макар недостатъците на държавния ни глава да започват да се проявяват все повече от ден на ден, става ясно, че е добре в страната да има някаква противотежест на царящата простотия. Швейк не спира да дава всекидневни изявления в типичния си лигав стил.

По селата почти никой не носи маски, а по пътя, който минава край къщи в село, трафикът не спира, а се увеличава с всеки изминал ден. Раята продължава да мрази „комунистите” и руснаците и да подкрепя мутрата, която се е добрала до главния кокал и произвежда или одобрява всичката тази мръсотия, която ни засипва. По новините от два месеца съобщават как всеки момент ще докарат с белезници избягалия в чужбина лотариен шеф, който изведнъж се оказа най-големият престъпник в държавата, въпреки че е сват на един уж уважаван демократичен политик отпреди 20 години и допреди месец съвестно си плащаше необходимия процент на управляващите. Но естествено нищо подобно не се случва.

Изглежда, че най-запалените мутренски привърженици сред народа най-много мрънкат против мерките срещу карантината. По простата причина, че са и най-разглигавените. По Великден става ясно, че в държавата няма сила, която може да спре и озапти народа, защото иначе ще изгуби изборите, и управляващите все по-често започват да отварят дума за ходене в парковете и други подобни луксове. Половината ми познати и колеги започват да изперкват от липса на жив контакт със себеподобните си, а аз ги дразня, като ги питам какво ще правят, като почне войната с Русия, защото повечето от тях сега са русофоби (за преди не знам, но мога да се досетя). Няма изгледи болестта да си отиде.

Един колега поства в социалните мрежи цитат от Камю, който напомня, че в описания от последния автор случай всички мерки на администрацията са щели да се окажат напразни, ако болестта не си е била тръгнала сама. По-лабилните ми познати лека-полека започват да се превръщат в непознати за мен хора. Политически безотговорните от тях, които подкрепят сегашното управление, се държат по същи начин и с вируса, засипвайки ни с баластра за него. Днес рекламират поредното ново лекарство, което уж ще ни избави, а утре ни убеждават, че злото щяло да изчезне самò след два месеца. Днес уж нямало никакъв вирус, защото всичко това било просто световна конспирация и заблуждаване на масите, които не мрели повече, отколкото преди появата на болестта, а утре отново слагат съобщение за уж идващата наесен втора унищожителна вълна. Принуждавам се да се скарам на някои от споменатите си приятели и да ги помоля настоятелно да не ме засипват с подобни дразнещи съобщения.

Всички знаят, че съм върл противник на мутренското ни правителство и мнозина възприемат критиките ми към действията му, или по-скоро към бездействието му, за неоснователни и прекалени. Но днес дори един от скептиците след излизане по работа от къщи в София признава, че на практика в столицата ограничения има само за тези, които са съвестни и искат да ги спазват и всичко друго е празни приказки, като не броим няколко показни глоби. Полицаите стоели около парковете и не се интересували от това, което става по другите места. Карантината изкара на показ старателно скриваните човешки недостатъци и задръжките на хората постепенно започват да отпадат.

Безпринципните и безотговорните стават все по-безпринципни и по-безотговорни, злобните стават все по-злобни. Този, който до вчера е четял мълчаливо коментарите ми, днес вече започва да ми прави язвителни забележки. Когато изказвам изумление, че много от фейсбук приятелите ми членуват в групата „Приятели на правителството”, един колега ме пита дали не съм от тайната полиция и дали не ми плащат да ги следя. Не мога да проумея, и не само аз, как един интелигентен човек може да поддържа управляващия ни бивш и настоящ престъпник и примат, отскоро наричан и Барба Ганьос, без достойнството му да бъде засегнато, но за част от „интелигенцията” е по-важно „червените” да не дойдат на власт, макар че тези, дето сега ни управляват, довчера също бяха червени.

Откакто си отворих фейсбук профил, ме мъчи дилемата дали трябва да общувам с някого, който се държи като пещерен русофоб и злобар само защото ми е добър колега и професионалист. Обаче спирам да се чудя, когато един от стоменатите ми познати започва да ни просветлява за „масовите изнасилвания на Червената армия в България през 1944 година”. Просто го режа, без вече да си задавам въпроса дали той сам си вярва. Режа и един колега, с когото имаме доста общи спомени, когато последният показва радостта си от факта, че най-накрая била взривена една недостроена от комунистите сграда в София и поства разказчето „Адвентист” на лигавия журналист Михаил Вешин, който на времето уж насила бил строил въпросната сграда. Дай им да развалят, а не да строят на днешните десиденти! И да се радват, че нещо било разрушено само защото мразели физическия труд и физическите упражнения … Способността им да мразят стои над моите способности за възприятие.

Правят се на хуманисти, но ако утре фашистите почнат да разнасят отрязаната ми и набучена на кол глава из София, ще гладят бради и напук на престорения си хуманизъм ще викат: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло!” И тъй като моята чувствителност също е засегната от засилените им прочувствени изблици, един от тях започва да ме дразни с все по-неприкритата си злоба, друг – с все по-очевадната си безпринципност, а трети – с все по-зле прикритото си лицемерие. Не ми е приятно, че се получава така, но няколко дена след като прекратявам общуването си с двамата колеги, откривам, че на практика съм се отървал от двама душевни дразнители, макар единия от тях да го уважавам изключително като учен, и се чудя защо не съм ги отрязал по-рано.

Основният проблем не е в различните политически възгледи, още повече, че за мен в случая не става въпрос за политика. Проблемът е в лицемерието. Мнозина мои познати твърдят, че са православни християни, а основното им състояние е състоянието на омраза – към братята православни славяни от Русия и Сърбия, към руската православна църква, към по-голямата част от собствения им народ, която не споделя техните пагубни възгледи. И на практика се държат като членове на Инквизицията или като крайни фанатизирани ислямисти. Казват, че са и привърженици на демокрацията, а поддържат един мафиотско-фашистки режим. Смятат се за патриоти, а мислят само за пари, свързват Родината единствено с финикийските знаци и пишат глупости от сорта на тази, че щом родната им страна се грижи само за циганите, те не са длъжни да я обичат. На рождения ден на Иван Вазов цял ден пускат хвалебствия за него и откъси от негови творби във фейсбук, при условие, че мразят Вазовите стихотворения, посветени на Русия или на Левски. А след два дни иронично коментират пак там, че българската литература не ставала за нищо.

По-големият проблем обаче е, че разликите във възгледите ни за света (не ги смятам за политически) започват да се отразяват и на колегиалните ни отношения. Довършваме една статия с колегата от Велико Търново и чувствам как и върху доскоро непоклатимото ни творческо съдружничество е паднала сянката на съмнението. Необходима ни е специализирана консултация от един великотърновски „тесен специалист”, който уж обещал да ни помогне в случая. Но последната нещо се забавя и проточва и все не се осъществява, напук на обещанията. Започвам да се изнервям, защото обичам мъжките работи и мразя хората, които постоянно си намират по някоя причина да не свършат това, което са обещали. В един момент почвам да загрявам, че „тесният специалист” май изобщо не е компетентен по въпроса и просто затова ни мотае. Карай, ще минем и без него, но този, на когото се ядосвам, всъщност не е споменатият лигльо, а моят уважаван партньор и съавтор.

Защото докато една колежка, запозната със случая, с просто око преценя ситуацията и ми казва, че онзи ни разиграва просто от завист, дето сме открили нещо, което той е проспал, съавторът ми започва да търси доста елементарни оправдания за гейското поведения на своя колега. По същия начин, по който се е опитвал да ми обясни, че държавата ни не била съсипана от мутренското правителство, че този или онзи политик не бил корумпиран, че НАТО е мироопазваща организация и че плащането на американските самолети, които няма да получим в близките години, ако въобще ги получим, било просто част от съюзническите ни задължения (толкова сме съюзници с американците, колкото и Крали Марко е бил съюзник на турците).

И партньорът ми дори негласно намеква, че може би вината човекът да не иска да ни съдейства е у мен и моя скандален характер, като не ми дава телефонния му номер, за да се разбера с него, което разбира се ме обижда. Като това далеч не е първият път, когато изритвам подобни чувства заради него. Веднъж го помолих да ми направи малка справка в Народната библиотека, от която работи на две крачки, а той ми прати линк от интернет, който, естествено, съдържаше грешна информация, и се наложи да моля наша обща позната да ми намери необходимата информация. Друг път го чакахме почти две години да прати статия за един сборник и накрая се принудихме да отпечатаме сборника без нея и с огромно закъснение, като сконфузено се чудехме какво да отговаряме на въпросите на други колеги защо сборникът не излиза.

Правителството капитулира окончателно и се отказва от формалните мерки срещу вируса. Швейк, освен всичко друго, се оказа и професионален актьор и на въпросите защо се оттеглят от борбата с епидемията и това не обезсмисля ли цялото им поведение досега, измисля витиевати и на практика неозначаващи нищо отговори. Възобновяват се и съдебните дела и получавам призовка да се явя на едно прекъснато от карантината дело по обвинения в неизвършени от мен престъпления. Добрата новина е, че и то приключва с благоприятен за мен резултат, както стана и с първото, макар че срещу мен излязоха редица лъжесвидетели. Преди две години се застъпих публично за един приятел и в резултат на това влязох в ролята на подсъдим по споменатите две дела за „клевети и заплахи”. Оказа се обаче, че не съм престъпник, което, честно казано, малко ме изненада.

В нашата държава много се плюе по съдиите, дори от страна на полицията и прокуратурата („Ние ги ловим, те ги пускат!”), но от трите споменати институции, след две години разпити и дела, аз останах с що-годе добро мнение само за съдиите, без да се опитвам да ги идеализирам. Дано само не съм пипнал корона вирус при ходенето си до съда, че адвокатът ми ме обезкуражи, казвайки ми, че в такъв случай нямам шанс да осъдя държавата или институцията, която ме призова на дело в един от центровете на заразата, преди да си отиде болестта, защото иначе всеки ще тръгне да прави като мен. Лошата новина е, че много хора се почувстваха разочаровани от изхода на двете дела срещу мен (нямам предвид тези, които ме съдиха, а други, които уж ми мислят доброто). И не можаха за пореден път да изпитат онази неистова радост, която запламтява у тях, щом се им се стори, че са станат свидетели на някой мой провал.

В последните години разни личности, без изобщо да съм се стремил да искам съпричастност от тях, се мъчат да ме убеждават, че много се интересуват от проблем, от който и аз се интересувам, или че изпитват същите силни чувства като мен по отношение на нещо или пък че много ме обичат, макар преди време да са ме зарязвали по няколко пъти в калта. И така нататък. А после, естествено, се оказва, че не е вярно, особено когато реша да прекратя този досаден театър. Твърдо решен съм да преразгледам и променя ценностната си система. Защото в живота, ако изключим случаите на масов геноцид, не е чак толкова важно кой е крив и кой е прав – всеки е прав за себе си и крив за другите. Важното е кой е свой и кой е чужд! А врагът на твоя враг е твой приятел – елементарно и старо като света правило. Пък ти не може да се криеш и да бягаш цял живот, а рано или късно трябва да избереш позиция.

И сега от едната страна оставаме ние, своите, които сме доволни от това което сме, и искаме да живеем в страната, където сме се родили, и да общуваме с братята си по кръв и език, и те, чуждите, чиято най-голяма мъка, ако не броим това, че турците или Хитлер не успяха да сломят Русия, е, че не са се родили шведи, германци или французи, и чиято най-голяма мечта е да бъдат добре или не толкова добре платени бели роби на шведите, германците или французите, които никога не са ни смятали за хора и никога няма да ни смятат. Е, в краен случай може и на гърците или пък на чехите и поляците, които са асъл истински славяни, противно на руснаците и сърбите..

За разлика от работещите в хотелиерския бизнес или в търговията, за журналистите карантината се оказа благодатно време. Едни от тях са на служба при чуждите, други – при нашите. И докато един, на когото аз викам Иво Минджев (който знае цигански, ще се сети за какво става въпрос), не спира да плюе руските ни братя, други, като Кеворк или Анито Заркова, не спират да плюят правителството. Но аз и в тях не се заслушвам много-много, защото напоследък не само псевдопатриотизмът, но и плюенето станаха просто средство за изкарване на насъщния. Иначе Заркова е права в последната си публикация, в която обяснява как след облекчаването на карантинните мерки нашенецът геройски се юрнал пак към германските кланици, където работниците от три смени спят в едно легло за икономия на швабските експлоататори. Права е жената. Още помня как, като питах преди време чичото на бившата си жена, който цял живот се е подвизавал като гастарбайтер из Европата, къде е бил най-доволен да работи и живее и очаквах да ми отговори, че в Англия или Германия, той ме хвърли в тъч, като каза, че най-добре се бил чувствал в Коми по времето на Съветския Съюз! А бившата ми жена и чичо ù, естествено, са прости турци от селата около Сливен и последният не може да бъде упрекнат в русофилство!

Докато чета писанията на Заркова, баща ми носи някакво писмо от РПУ Сливен. Както може да се очаква, пак става въпрос за пари … Пътувайки до града на стоте войводи и обратно, съм навъртял три глобички за близо двеста лева, заснети с тайни камери, защото съм бил минал с по 60 километра в час на места, където трябва да мина с по 50 километра. Знаех си, че трябваше да пътувам по селските пътища! Но нищо, това да е проблемът. Пък и КАТ отдавна се превърна в търговско дружество и ако си платя глобите веднага, ще имам значителна отстъпка. След малко ще ида да свърша и тая работа. Нека само да видя колко са новите случаи със заболели за деня …

Цели шестдесет – два пъти повече, отколкото когато още не бяхме „победили” вируса. Очевидно той не си отива, напук на тези, които твърдят (вместо да си гледат филологията), че вирусите умират в топлото време, на онези, които твърдят, че вирусът ще си иде независимо от времето само защото му е дошло времето да си иде или заради стадния ни имунитет, и напук на онези, които смятат, че въпреки очакванията нашето мутренско правителство и щабът на Швейк се справят много добре със ситуацията в сравнение с другите еврогейски (не е грешка!) държави. Ама те не отчитат, че ние всеки ден ядем киселото мляко, което нашите прадеди са измислили, напук на твърденията на гърци, турци, албанци и румънци, че и в техните държави се прави кисело мляко. Според мен тоя вирус, както е тръгнало, всичките ще ни скочи, пък който оживее, ще оживее, а който пукне, ще пукне. Каквото сабя покаже …

ВИЗИТКА:

Доц. Иван Георгиев Илиев е специалист и преподавател по старобългарски език. Завършва българска филология във Великотърновския университет (1994) и английска (2004) и руска (2016) филологии в Пловдивския университет. Доктор по старобългарски език от 2005 г. с дисертация на тема „Епитетът в старобългарската книжнина от XIV-XV век“.

Работи като учител в Казанлък, после като асистент по история на българския език във филиала на Пловдивския университет в Кърджали от 1999 г. Лектор по български език в Корейския университет за чужди езици в Сеул (2006 – 2009). Доцент в Пловдивския университет от 2011 г. Ученик е на най-добрия български лингвист проф. Иван Добрев.

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар