Страхливецът Бойко оперира менискуса, за да остане в играта с кюлчета и евро банкноти

България
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Повод за тези размишления са странните отпуски до септември, които си пуснаха ръководителите на службите, очевидно ужасени от Радевото служебно правителство. Възможно ли е възрастни хора, на които сме поверили държавата, да бранят топлите си кресла по този нелеп начин? Отделно приказките на г-н Георгиев, бивш шеф на ДАНС, че го махали заради разкритите руски шпиони, от което следва, че президентът на България е руски агент.

Не трябва ли човек на такъв пост да се оттегля някак по-мълчаливо, в интерес именно на националната сигурност?

Как се оттегли Борисов. И още примери.

Най-видим е проблемът, за който говоря, в сферата на политиката. Как се оттегли от властта г-н Борисов след единайсет години управление? Отказа да се изправи с достойнство пред парламента, да отчете какво е направил и какво оставя, да връчи оставката си гордо изправен пред опонентите си. Да, ама не. Стана жалък с внезапната операция на менискус, която нито е спешна, нито животоспасяваща. Не мога да си представя, че този иначе инстинктивен политик не разбира, че е дошъл краят на политическата му кариера. И въпреки това отказва да направи големия жест – да се поклони и да слезе тържествено от сцената. Изглежда се кани да хапе и да се мята, докато го изтикат оттам, а в това време последователите му потъват в земята от срам.

Ще кажете: при него водещ е страхът от съдебно разследване – кюлчета, Барселона, прокурорски бухалки. Е добре, но не забелязвате ли, че подобна трудност да се оттеглят имат повечето ни политици? Г-н Костов се обиди на народа и разцепи партията си. С това вероятно спаси самочувствието си, но май не помогна много на дясната кауза. Подобно нещо направи и г-н Първанов, който наместо да отстъпи и да се отдаде на спомени, създаде партия АБВ, която влезе в братоубийствена война със социалистите.

Да се върнем ли до президента Желев? Ами и той не успя да се примири с края на президентстването си и създаде „Либерална алтернатива“, която привлече едни 0,32% от вота, но пък изигра психотерапевтичната си роля. Мислехме, че се е оттеглил и г-н Виденов, но ето нá – и той реши да се върне на ринга, малко като привидение, според карикатурата на Комарницки. Така обитаваха пространството и политическите духове на Жорж Ганчев, Бареков, сега Москов. А най-безумният пример за политик, който отказва да приеме края на кариерата си, идва от Америка, където Тръмп не просто не си тръгва, каквато е практиката в тамошната политика, а дори упорито отрича, че изобщо е загубил. Дали ще стигнем дотам и ние – предстои да видим.

Разбира се, има и политици, които намират сили да приемат края. Филип Димитров, Петър Стоянов или Сакскобургготски се оттеглиха спокойно и с достойнство. Станишев оглави европейските социалисти, което вероятно му е помогнало, но май реши да се завърне и той под формата на идейна платформа. Има и такива като г-н Плевнелиев и няколко служебни премиери, които надживяват политическия си край, като продължават борбата в медиите – не като осмислят големите процеси от дистанцията на времето, а като политиканстват яростно, сякаш все още лежат на позицията.

Реклама

Да споменем и политици като г-жа Нинова или г-н Каракачанов, които упорито отказват да дадат път на нови лидери, въпреки тежките загуби и грешки, които са допуснали. Тя разгони ръководството на партията си, той пък измисли формула, при която си остава лидер, но пуска в парламента човешкия щит на граждански кандидати. Няма да напуснат никога, ще умрат на позицията, pereat mundus.

Тази особеност на българския политически живот е в противоречие с практиките на демократичния свят, където (като изключим аномалията Тръмп) политическите кариери имат ясен и еднозначен завършек: изпълнен мандат, загубени избори, а понякога скандал, присъди. Изключение е да бъде издигнат втори път загубил доверието политик и това ми се вижда някак близко до ума.

Защо е това упорство? Няколко причини.

Нямам обяснение за упорството на нашите политици. Сякаш някой ги окуражава: ти си известен, „имаш“ еди колко си процента. Кой – ами много интереси има, все някой вижда полза от това съответният лидер да остане на сцената. Дето се казва: познаваш го, белот играете, братовчеди сте. Колкото и процента да отвлече от противниците, все е кяр. Пък и журналистите му имат телефонния номер, „вдига им“.

Вероятно проблем има и във вътрешнопартийните механизми, които не позволяват бързо и еднозначно да се сменя загубилият с нов лидер. Трудно е да си представим например как ГЕРБ може да свали станалия „токсичен“ Борисов и да издигне примерно Дончев. Същото е положението и в БСП, а как се сменят лидерите в ДПС можем само да гадаем.

Проблемът има и психологическо измерение, отвъд интересите и страха от разследване. Представете си го: излизаш от политиката и изведнъж престават да те питат, около теб вече не пърхат журналистки с микрофони, дори не те освиркват като вървиш по улицата. Дето се казва: едно обикновено пенсиониране е тежко, камо ли напускане на политиката. Осъзнаването, че е дошъл краят, че е време да осмислиш какво си направил, да оставиш нещо на следващите поколения. Какво правиш по цял ден? Ще кажете: пишеш спомени. Ами ако не си много по книгите? Поне да имаше някакъв ритуал за излизане от политиката, който да те уважи, а то само ругаене и злорадство. И си казваш: дай да направя една партийка, дават ми 4,2 процента…

Автор: Проф. Ивайло Дичев

Източник: в. „Минаха години“

Коментари

Коментара

loading...


There is no ads to display, Please add some
Не бъди безразличен, сподели статията с твоите приятели:

Вашият коментар